Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Може ли човек да бъде по-съобразителен и от Бог?
И твоята душа ли е с концентрични крепостни стени. Ако поддадеш за момент, същността ти все пак остава защитена от една следваща бариера. Защо се усмихваш? А, не се усмихваш… Извинявай!
Всъщност, разбирам те. Понякога смъртта е единствената, последна бариера пред греха. Не успяваш да се опазиш, поддаваш и започваш да трупаш грехове. Умираш и преставаш да трупаш грехове. Жестоко, но сигурно!
Тоя път видях, усмихна се, но тъжно. Виж, ясно ми е: Не мога да те тласна към една обикновена изневяра към небесния Повелител по простата причина, че вече си в отвъдния свят, а аз още не съм. Иначе, Бога ми, бих опитал…
Ако по някакъв начин съм те засегнал с тия мои желания — извинявай! Казвам го искрено! И нека приемем, че небогоугодните мисли са се въртели из главата ми поради недостатъчното количество бром в чая, с който сутрин ме наливат.
Довиждане! Обичам те! Като мирянин своята светица, естествено — какво друго ми остава?… Даже ще се прекръстя пред теб.
Паля свещта и дълго наблюдавам пламъка. Ето още една истинска магия — огънят.
Обръщам се и тръгвам към вратата на църквата. В този момент очите ми се засичат с очите на монахинята. Наблюдавала ме е. Усмихва се тъжно и тръгва пред мен. Спира до дървото пред храма. Разглежда разпрострения в далечината град. Не й ли е омръзнал вече този пейзаж? И този манастир?
— Може ли да те попитам нещо, сестро?
Тя ме поглежда с някаква светлина в очите.
— Кажи, войниче? — Имам усещането, че вече знае въпроса, който ще й задам.
— И другите войници, които идват тук, и те ли се застояват пред Света Екатерина?
— Всички млади мъже, които влизат в храма, се застояват пред нея.
— Защо ли?
— Не знам. Мъжете са нещо неясно за мен — отговаря дипломатично божията служителка.
Едва ли не знае… Мъжете са нещо разбираемо по същността си. Но аз се опитвам да я въвлека в разговор, който явно я притеснява. И нарушава вярата й в правилата на идеята, на която служи. Иска ми се да й кажа, и то съвсем добронамерено: „Сестро! Не се притеснявай от пламъка в очите на мъжете. Те са сътворени такива от Всевишния. А и, в края на краищата грехът, покаянието и прошката вървят в редица, един след друг. Така Бог е подредил нещата.“
Иска ми се да й го кажа, но не го правя. Защото някои неща имат една тежест, когато са помислени, а друга — когато са изказани на глас. Затова й подарявам гъбите и бавно тръгвам обратно по просеката.
VI. Тайни мисли на един фанфарон
Следващите дни няма с какво да бъдат запомнени. Няма миене на чинии. Няма тичане. А бързите стъпки даже ми липсват. Вярно, че са безсмислени, но чисто физиологично, бягането наистина разтоварва.
В часовете, в които не участвувам в маршировките за предстоящата клетва, ходя в залата. За новите ми началници е приятна изненадата, че знам доста неща от парашутизма. Освен това чета без подканване такива скучни книжки като инструкциите и указанията за техниката, с която ми предстои да се занимавам. Няма нужда да ме сръчкват, защото всичко ми е интересно.
Но правя и поредните гафове.
Първият. Става въпрос за междинна операция при скатаването на току-що доставена, нова серия пилотски парашути. Майорът и сержантът разговарят тежко, авторитетно. Казано по друг начин, майорът изказва някакви съображения, а сержантът с готовност се съгласява. Но тръгват по грешен път. По едно време се усещат, че нещо не е така, както го мислят, ала не могат да вдянат точно какво. Вмъквам се безтактно в разговора и опитвам да обясня, защо на старите се прави по тоя начин, а на новите би трябвало да се прави по друг. Майорът ме поглежда унищожително, без даже да благоволи да ми обясни в какво не съм прав. То си се знае: В казармата единствено прав е винаги началникът. Толкова!
Сержантът обаче не издържа. Тоя новобранец какво си мисли?!
— Още не си дошъл, а вече започваш да даваш акъл на по-старшите. За неща, които не разбираш! Ако много знаеш, от утре нямаш работа тук — изпищява заканително с тънкия си гласец и поглежда към майора: „Добре го нагласих, нали шефе…“
За наказание ми дават инструкцията за скатаване на новите парашути и ме изгонват отвън на пейката да чета и да се разкайвам. Бих се разкаял на драго сърце, но в една от бележките под черта пише точно това, което аз твърдях. И какво от това?! Ако вляза в залата и опитам да повторя казаното преди малко, просто ще ми бият дузпата.