Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Защитавайки Белия дом, загинаха трима души, но защитниците празнуваха победа. Скръбта им бе кратка, но за дълго решиха, че броят на жертвите сред гражданското население е приемлив. Цялата история на Русия, репресиите, войните са ни научили, че трима загинали са нищо, поносимо е. Ако в „Норд-Ост“ и в Беслан не бяха загинали стотици, а само трима души, кой щеше да ги споменава? Кой сега в Русия е способен остро да чувства, че е неприемлива гибелта дори на един-единствен човек? Е, не сме ли чудовища?
Самият аз през август 1991 с цялото си сърце бях за свободата, но за всеки случай напуснах града. И как сега да осъждам хората, които са съпричастни с дадени идеали, но за всеки случай заминават?
След победата си защитниците на Белия дом за кратко вкараха в затвора участниците в пуча, но затова пък закриха Комунистическата партия, която нямаше никакво юридическо отношение към пуча. Направиха го не чрез съда, а с решение на властите, както тринайсет години по-късно, след терористичния акт в Беслан, президентът Путин щеше да отмени изборите за губернатори, които по никакъв начин не бяха свързани с превземането на бесланското училище.
През същата 1991 година никому неизвестният Шамил Басаев отвлече самолет с пътници, принуди го да кацне в Турция и постави като условие за освобождаването на заложниците да му бъде организирана пресконференция. Организираха му я. Басаев поприказва за свободолюбивия чеченски народ, пусна заложниците и се предаде на турските власти. Турските власти предадоха Басаев на руските власти, т.е. на ФСС, а тя го пусна. Много скоро след това Басаев командваше отряд в Абхазия и се кандидатира за поста президент на Чечня. Или беше избягал от подземията на „Лубянка“? Или бяха го пуснали либералите? Или бяха го пуснали спецслужбите, както правеха много пъти и след това в Дагестан и в Чечня по време на първата и втората чеченска война?
Последва Пригородни район в Осетия, клане, уж провокирано от национални разпри. Медиите съобщаваха, че ингушите нападнали осетинците, убивали жените и им изгаряли половите органи. Ясно е защо са го правели — ингушите са мюсюлмани, осетинците са християни, половите органи на мюсюлманките и на християнките коренно се различават — мюсюлманките ги бръснат. А щом половите органи са изгорени, редовият телевизионен зрител не може да разбере кой всъщност пръв е започнал клането. Дали вижда мъртва осетинка или мъртва ингушка — трябва да се разследва, а разследване никой не дочака, толкова бяхме свикнали с кръвопролитията.
А през 1993 година по заповед на президента Елцин стреляха по парламента, по същото време, когато беше решено да се приватизира държавната собственост срещу бонове. И с какво президентът Елцин е по-добър от президента Путин, изградил парламент, който да му е удобен?
За метежа през 1993 година един активен негов участник, млад комунист, ми каза, че хората, щурмували тогава кметството и телецентъра „Останкино“, се борели за справедливост и свобода. Запознахме се през 2004 г. в Киев. Той работеше в щаба на кандидат президента Янукович и пред мен диктуваше на информационните агенции за публикуване явно лъжливи резултати от гласуването. Изглежда и него, младия комунист, деветдесетте години в Русия не бяха го научили на нищо добро.
През 1994 година, освен приватизацията започна и чеченската война. Войната, която ще превърне младия журналист Мовлади Удугов, младия поет Зелимхан Яндърбиев и младия артист Ахмед Закаев във въстаници — от тяхна гледна точка, и в терористи — от гледна точка на федералните власти. Започна война! Хората излязоха по улиците, за да протестират срещу нея, но скоро вниманието им беше отвлечено: от телевизионния екран екскаваторчикът от рекламата Льоня Голубков учеше обикновения гражданин как да си влага приватизационните бонове и чертаеше по теле екрана в стил Гоголевия Манилов схеми на собственото си финансово преуспяване. Хората пазеха боновете си като писани яйца и обмисляха къде ще е най-добре да ги вложат: в МММ или в „Хапьор-инвест“. А когато боновете им изгоряха независимо от това дали бяха в МММ или в „Хапьор-инвест“, същият този народ, който до вчера ходеше по многохилядни антивоенни демонстрации, започна да се безпокои за изгорелите си бонове повече, отколкото за овъглените танкисти в Грозни. Ето в какви чудовища се превърнахме.