Пленник на тишината

Ако това е така, то на тогавашния американски президент Роналд Рейгън, обявил открито Съветския съюз за империя на злото, му е провървяло — той искал само да изгони Съветите от Афганистан, а всъщност успял да разруши съветската икономика, съветския военнопромишлен комплекс и в крайна сметка — целия Съветски съюз.

Плановата държавна икономика, крепяща се на петрола, се оказа абсолютно безпомощна. Пари не стигаха не само за водене на войната и за производство на военна техника, но дори просто за храна и дрехи. За редките вносни стоки се извиваха километрични опашки. За съветските стоки имаше дори виц: „Какво е това, което се пъха в задника и не бръмчи? Отговор — съветско устройство за бръмчене в задник.“ В Москва, която по съветските стандарти се снабдяваше прилично, идваха хора от близките и далечни околни селища за продукти. Сутрин пристигаха с електричките в столицата, вечер с пълни с некачествени колбаси торби потегляха обратно. Наричаха електричките колбасни. Съветският съюз губеше по всички фронтове. Най-тежкото за съветската държава беше може би това, че не стигаха средства за спецслужбите. Хората престанаха да се страхуват от КГБ, партийците и комсомолците. Дисидентстващите културни дейци не криеха подигравката си при среща със служителите от КГБ, които отговаряха за тях: „Е, как е, братле, стагнация? Новата ми книжка (плоча, албум) излезе на Запад. Да ти я подаря ли?“ И те приемаха унизителния подарък, защото в бюджета на КГБ нямаше валута за покупка на забранени книжки, необходими, за да се опознае врагът.

Империята умираше и това се илюстрираше с почти ежегодните кончини на генералните секретари: Брежнев, Андропов, Черненко. Последният генерален секретар на ЦК на КПСС (същият — първи и единствен президент на Съветския съюз) Михаил Горбачов — не зная какво наистина имаше на ум, но започна малко по малко да се предава. Народът искаше демокрация и свобода, а в отговор Горбачов провъзгласи мъглявите „демократизация“, „перестройка“ и „гласност“. Подозирам, че тогавашният елит е мислел, че народът само се прави, че иска свобода и демокрация, а всъщност иска просто хляб, салам и дънки. За съжаление, боя се, че това бе истина.

Така или иначе, комунистите разрешиха частното предприемачество. Трябва да отбележа обаче, че ставаше дума за дребно частно предприемачество: павилиони за шишчета, амбулантна търговия, шивашки работилници, цехове за производство на отвратителни на вкус чебуреки6. Дребните предприятия се наричаха с някакви измислени термини, тъй като идеологията забраняваше на комуниста да нарича предприятието предприятие — според мнението на закостенелите партийци така можеше да се нарича само голям държавен завод. Дребните предприятия не можеха да се наричат фирми или компании, защото тези думи бяха опетнени — така се наричаха частните предприятия на враждебните капиталисти. Измисляха се думи от рода на кооператив или център за НТТМ (Научно-техническо творчество на младежта).