Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Не ми се вярва Белковски да е написал статията „Кризата на либерализма в Русия“ от името на Ходорковски. Съображенията ми са стилистични. В писмото, което получих от „Матроска тишина“, често се употребяват безсмислени излишни тирета. Склонността към тиретата е характерна за образованите хора, които смятат за важно да пишат правилно, но не са с хуманитарно образование: когато не знаят какъв препинателен знак да сложат, за всеки случай слагат тире. Политтехнологът Белковски също обича тиретата, но никога не поставя излишни. А в писмото, получено от мен, и в писмото „Кризата на либерализма…“, и в писмото „Левият завой“ има изобилие от излишни тирета. Виждал съм няколко писма на Ходорковски до различни хора. Във всички тиретата са в повече, всички са писани от един и същи човек и ако не е Ходорковски, значи някой политтехнолог води цялата обширна кореспонденция от името на Ходорковски. Не е ли твърде сложно?
Впрочем, след като прочете „Кризата на либерализма в Русия“, лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински не се усъмни в авторството, но каза, че не може сериозно да се обсъжда писмо, написано от човек в руски затвор. Ако се вярва на Явлински, самата липса на свобода изключва свободното излагане на мисли. А биха могли да му окажат и натиск. Или пък написаното в затвора писмо да е скрита молба за помилване, а защо не и тайна политическа игра, водена от Ходорковски или около Ходорковски без знанието на читателите на вестник „Ведомости“.
Така или иначе, Ходорковски пише:
„Руският либерализъм претърпя поражение, защото се опитваше да игнорира, първо, някои важни националноисторически особености от развитието на Русия, и второ — жизненоважните интереси на мнозинството от руския народ. И умираше от страх да каже истината.
Не твърдя, че Чубайс, Гайдар и техните съмишленици са си поставили за цел да излъжат Русия. Мнозина от либералите от първия Елцинов набор бяха хора, искрено убедени в историческата правота на либерализма, в необходимостта от «либерална революция» в уморената страна, която всъщност не познаваше очарованието на свободата. Но след като получиха властта, либералите се отнесоха повърхностно, да не кажем лекомислено, към същата тази революция. Те мислеха за условията на живот и труд само на 10 процента от руснаците, които бяха готови за решителни житейски промени в условията на отказ от държавен патернализъм, докато забравиха — за 90-те процента (ето го излишното тире). А трагичните провали на политиката си прикриваха най-често с лъжа. Измамиха 90 процента от хората, като щедро им обещаха, че за един бон могат да си купят две Волги. Наистина, един предприемчив финансов играч с достъп до закрита информация и нелишен от способността да я анализира, можеше да направи от приватизационния бон и десет Волги. Но нали обещаваха на всички.“
Край на цитата. Де да беше само това! Де да беше само несправедливата приватизация през деветдесетте години, която отрови душите ни. Честно казано, тогава, в началото на деветдесетте, си мислех, че свещената борба за свобода ще ни направи по-добри. Но първо, тази борба не беше за свобода, и второ — тя ни превърна в чудовища. Мисля, че през деветдесетте години всеки извърши нещо, което преди би му се струвало позорно или гнусно, а сега, след като го е извършил, си живее спокойно, сякаш нищо не се е случило.
Деветдесетте години започнаха с августовския пуч (1991 г.), когато президентът Горбачов се оказа задържан във вилата си във Форос (ако се вярва на версията, че са го задържали насилствено и той не е бил осведомен за заговора и не е бил негов пасивен участник). Силовите министри, членове на Държавния комитет по извънредно положение7, завзеха властта, но не можаха да я удържат и бяха наказани само с няколко месеца затвор. Оттогава в Русия хората с пагони могат безнаказано да превземат властта. В историята с августовския пуч само генерал Пуго запази честта си — застреля се, ако се вярва на версията, че първо можеш сам да се застреляш, а после внимателно да оставиш пистолета до себе си. Смъртта на генерал Пуго ни кара да мислим — участниците в пуча наистина са вярвали, че спасяват страната, разбирайки спасението й по този начин. Нали сме в обръч от врагове. И най-искреният от тях загина.
По време на пуча в Москва бяха въведени войски. Строяха се барикади по улиците. Но мнозинството от народа остана безмълвно. Оттогава в руската политика е прието да се взема предвид не целият народ, а само малка част от него. За да влязат в Москва, войските трябваше да нарушат клетвата за вярност към народа. Ако военните бяха отказали да влязат в Москва, то пък не биха се подчинили на заповедта, т.е. все едно биха нарушили клетвата. След три дни военните преминаха на страната на защитниците на Белия дом, т.е. за три дни престъпиха клетвата два пъти. Какво значение има оттогава военната клетва в Русия?
7
Государственный комитет по чрезвычайному положению — ГКЧП. — Бел.прев.