Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Ходорковски ми пише от затвора:
„… отидох да защитавам Белия дом — все още неосъзнато (просто защото бях съветник на Силаев и не можех да постъпя другояче), но с раздвоени чувства. През 1993 година обаче вече бях съзнателен привърженик на пазарната икономика и демокрацията, макар — както се оказа по-късно — да не съм разбирал какво е това, а окончателното осъзнаване дойде през 1998 година, след финансовия срив.“
В началото на деветдесетте младите предприемчиви финансисти, имащи достъп до закрита информация, твърде своеобразно разбираха пазарната икономика и демокрацията. Разбираха твърде своеобразно дори човешката порядъчност. От писмото на Ходорковски следва, че през 1991 година той отива да защитава Белия дом не заради убежденията си, не заради свободата и демокрацията, дори не за да защити бизнеса си, а от чувство за лична преданост към Иван Силаев. Това е някаква средновековна етика — да защитаваш сюзерена си на всяка цена, дори ако той не е прав, но с одобрението на сюзерена можеш да правиш каквото искаш, дори действията ти да са незаконни.
Те купили например завод „Апатит“, който трябвало да произвежда торове, но спрял и затънал в дългове. Купили го евтино, но според договора трябвало да направят големи инвестиции за възстановяване на завода. Не инвестирали обаче, защото разумно разсъдили, че ръководството на „Апатит“ ще открадне инвестираните пари, или което е още по-обидно — ще ги разпилее. Сигурен съм, че не им е било жал за парите. Не е вярно, че един добър бизнесмен е побъркан на тема пари. Той е побъркан на тема собствена ефективност, особено когато в страната маразматичният социализъм се сменя с див капитализъм. Той е убеден, че може да не се спазва някоя и друга буква от закона или от договора, ако това е в полза на ефективността. Мениджърите от МЕНАТЕП не вложили пари в завод „Апатит“, а започнали да го управляват: доставяли горива, машини, изплащали заплатите на работниците, оптимизирали данъците, построили дори тролейбусна линия от града до входа на завода, но пари не дали. А когато държавата започнала да съди МЕНАТЕП заради неспазени условия на приватизацията, държавата била обезщетена и в съда с нея било сключено споразумение. Заводът заработил. Какво искате още? Нима не е ясно, че е неефективно да се спазва договорът, а е ефективно да се сключи договор, той да се наруши, а след това да се пренапише. Още повече, ако сюзеренът е съгласен и ти си му верен слуга.
Някаква средновековна етика. Ефективно е да се отнасяш като с деца с некомпетентните хора, населяващи една тромава страна — да ги мамиш, а после да им казваш, че измамата е била за тяхно добро. Струва ми се, че така са мислели през деветдесетте години либералите, включително и Ходорковски. Изглежда, че така мислят и до ден днешен властимащите, като ни мамят, уж в името на нашето благо, за мира в Чечня, за изгодата от монетаризация на социалните привилегии и за удвоения брутен вътрешен продукт.
Историята със завод „Апатит“ ще стане едно от обвиненията в процеса срещу Ходорковски и Лебедев. Поради давност съдът няма да може да признае Ходорковски и Лебедев за виновни по делото за „Апатит“, но в присъдата специално ще се подчертае, че приватизацията на завода все пак е била незаконна. В същото време новите собственици на работещия завод няма да се откажат от печалбите си, а държавата няма да се откаже от данъците, плащани от незаконно възстановения завод. И никой няма да се интересува дали завод „Апатит“ щеше да оцелее, ако банка МЕНАТЕП беше инвестирала в него толкова пари, колкото предвиждаше договорът, или досега щеше да стои в руини. Никой няма да се интересува дали е възможно през деветдесетте години завод „Апатит“ да плаща данъците си в пълен размер, равняващи се тогава благодарение старанието на комунистическия ни парламент на 102% от оборота. Никой няма да се съобразява какво би станало, ако заводът не беше приватизиран по единствено възможния тогава незаконен начин.
Към средата на деветдесетте години предприемчивите финансисти, които имаха достъп до закрита информация, доведоха своята локална ефективност до съвършенство. Те се научиха да живеят в страна, в която не умееше да живее мнозинството от населението. Сега вече, когато постъпките на Михаил Ходорковски от времената на приватизацията се смятат за престъпление, докато за аналогични постъпки на много други не става и дума, театралната режисьорка Светлана Врагова в телевизионната програма на Андрей Караулов „Момент на истината“ за първи път разказва как Банка МЕНАТЕП й отнела апартамента. Имала големия късмет да живее в непосредствена близост до Банка МЕНАТЕП в прекрасна старинна сграда и Банка МЕНАТЕП решила да откупи апартаментите на живеещите там, като им осигури жилища в други райони, и да вземе сградата. От целия вход само тя и съседът й над нея отказали да напуснат. Съседът скоро бил убит (Светлана Врагова не твърди, че убийците са имали отношение към МЕНАТЕП). А самата тя, когато веднъж се върнала вкъщи от вилата, заварила апартамента си разграбен. Мебелите и библиотеката били изнесени, вътрешните стени избити. На вратата стояли охранители от Банка МЕНАТЕП, а в милицията й се присмели, когато тя поискала да приемат жалбата й, че апартаментът й е съсипан. Ако се вярва на този разказ на госпожа Врагова (а аз вярвам), със сигурност Банка МЕНАТЕП някак си законно е оформила изселването на жителите. По-разумно би било за госпожа Врагова да се премести в друг апартамент, докато са я молели с добро. Неразумно е било да се инати и да иска да остане в апартамента, където е живяла петнайсет години. Изобщо излишно е да имаш човешки чувства — те са неразумни. Но госпожа Врагова казва, че след като останала бездомна, започнала да звъни на свои приятели — високопоставени чиновници. Ето това наистина е било разумно: някой от нейните високопоставени приятели се обадил на някого от началниците на МЕНАТЕП и МЕНАТЕП й купили хубав, по неин избор и в удобен за нея район, апартамент в замяна на отнетия й.