Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
„… Добре си спомням мрачния януари на 1996. Тогава на мнозинството либерали и демократи (а аз, без твърде да се замислям за смисъла на думите, причислявах себе си и към едните, и към другите) им беше трудно и тъжно заради безспорната победа на КПРФ на думските избори през 1995 година. Но още повече заради готовността на мнозина представители на Елциновия истаблишмънт да се строят на опашка пред Генадий Зюганов и без да свалят от лицата си стереотипната слугинска усмивка, да получат прошка за предишното си буйно свободолюбие…
… По същото време аз и моите съмишленици нямахме никакво съмнение, че Зюганов ще победи на предстоящите президентски избори. И съвсем не защото Елцин — както тогава изглеждаше — беше дали тежко болен, дали здравата пиеше, дали просто беше загубил интерес към властта…
… Към средата на деветдесетте се изясни, че чудото на демокрацията не се случи, че свободата не носи щастие, че ние просто не можем да сме честни, умерени и прецизни по буржоазному…
… Затова аз и още 13 известни (за онова време) бизнесмени подписахме през март 1996 година почти забравеното сега обръщение «Да излезем от задънената улица!». Идеята на писмото беше простичка… Президент на Русия трябва да остане Борис Елцин като гарант на гражданските свободи и човешките права. Но премиер, при това с разширени пълномощия, трябва да стане ръководителят на КПРФ… Нужен е ляв завой, за да се примирят свободата и справедливостта, малцината спечелили и мнозината, чувстващи, че са загубили от всеобщата либерализация.
Както е известно на всички, компромисният (и исторически оправдан) тандем Елцин-Зюганов не се получи. Защо — най-добре знаят онези, които за разлика от мен имаха достъп до Кремъл. Може би са виновни най-близките съратници на Елцин, които не искаха да делят нищо с никого, дори за да се предотврати проточилата се нестабилност. А може би самият Генадий Зюганов, стопроцентово уверен в победата си, не е искал да се договаря, или… просто не е искал властта в Русия, защото прозорливо се е страхувал от това страшно бреме.“
Край на цитата. Аз имам по-различни сведения. Мисля, че Михаил Ходорковски, макар да се е причислявал към либералите и демократите, не е виждал нищо катастрофално в идването на комунистите на власт: те са стари негови познайници, бившето райкомовско началство. Ходорковски, разбира се, би искал да продължат либералните реформи, свързани с името на Елцин, но не е имал възможности да спре Зюганов. А кой умен бизнесмен ще тръгне да се сражава, без да е сигурен във възможностите си. И е подписал писмото „Да излезем от задънената улица!“, предлагайки на Елцин и на Зюганов да се договорят. Може би това писмо да е било много мъдро. Но не зная дали е било реалистично. След като го подписал, Ходорковски заминал на международния икономически форум в Давос.
Там на един от банкетите масата на Михаил Ходорковски се оказала в съседство с масата на бизнесмена Борис Березовски и на финансиста Джордж Сорос. Сорос си спомня, че тогава попитал Березовски дали разбира, че ако на власт дойдат комунистите, за броени дни ще ликвидират либералната икономика, свободата на словото и самия Березовски. (Между другото, може би нямаше да ги ликвидират, комунистите също нямаха възможности, за да ликвидират когото и да било.) Березовски уж разбирал, но не виждал възможности за противопоставяне. Не зная дали Ходорковски е участвал в разговора или просто е слушал. Зная само, че едва ли не същата вечер Борис Березовски, богаташ според тогавашните представи и собственик на „Първи канал“ на телевизията, отишъл при своя враг, също богаташ според тогавашните представи и собственик на телеканала НТВ Владимир Гусински. За да е по-цветист разказът, би ми се искало например Березовски да е отишъл направо от банкета в измачкан смокинг и с бутилка коняк в ръка, а Гусински да го е посрещнал в хавлия и шапчица за душ, но не зная как е било наистина. Зная само, че медийните магнати и довчерашни врагове са се договорили: не дай Боже, комунистите да победят на президентските избори, трябва да бъде подкрепен президентът Елцин. Зная също, че към тяхната договорка постепенно са се присъединили и други известни руски и бизнесмени, включително и Михаил Ходорковски. Това беше смела и рискована игра. Рейтингът на Елцин беше 4%, а на Зюганов — 35%. Но за предприемчивите финансисти от деветдесетте години подобна смела и рискована игра не беше нещо ново. Още повече че в замяна на подкрепата Елциновият Кремъл обещаваше най-желаното — приватизация на петролните находища и металургичните заводи.
В статията „Кризата на либерализма…“ Михаил Ходорковски пише: