Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Платнището на входа на шатрата прошумоля зад останалите Мъдри. Мелайне и Амис си заговориха тихо, забързани в нощта. Кимер закрачи устремено към лагерния отсек на Томанеле. Навярно щеше да говори със своя посестрим-баща Хан, главатаря на Томанеле.
Авиенда също понечи да тръгне, но една костелива ръка я хвана за ръката. Беше Баир, вече с блуза и пола.
- Мъдра - каза по навик Авиенда.
- Мъдра - отвърна с усмивка Баир.
- Има ли нещо…
- Искам да ида до Руйдийн - промълви Баир, загледана към небето. - Ще бъдеш ли така добра да ми отвориш портал?
- Ще минеш през стъклените колони.
- Една от нас трябва да го направи. Каквото и да казва Амис, Еленар не е готова, особено да види… нещо от такова естество. На това момиче половината му време минава в грачене като на мишелов над последното късче гниеща леш.
- Но…
- О, хайде не започвай и ти. Вече си една от нас, Авиенда, но все пак съм толкова стара, че съм се грижила за _баба ти_, когато беше дете. - Баир поклати глава. Бялата й коса сякаш засия на лунната светлина. - Аз съм най-подходящата да отиде. Преливащите трябва да бъдат съхранени за предстоящата битка. Не бих искала някое дете да влезе сред онези стълбове точно сега. Аз ще го направя. Е, а порталът? Ще уважиш ли молбата ми, или ще трябва да изтормозя Амис да го направи?
На Авиенда много щеше да й хареса да види как някоя „изтормозва” Амис да направи каквото и да било. Сорилея сигурно щеше да може. Но си замълча и запреде подходящия сплит, за да отвори портал.
Стомахът й се обърна при мисълта, че друга ще види онова, което беше видяла тя. Какво ли щеше да означава, ако Баир се върнеше със същото видение? Щеше ли да сочи, че това бъдеще е по-вероятно?
- Ужасно беше, нали? - попита тихо Баир.
- Ужасно. Можеше да накара копия да заплачат и камъни да рухват, Баир. Щях да предпочета да танцувам със самия Заслепител на зрака.
- Значи е по-добре да отида аз, отколкото някоя друга. Най-силната от нас трябва да направи това.
Авиенда се въздържа да повдигне вежда. Баир беше корава като спечена кожа, но и другите Мъдри не бяха точно цветни венчелистчета. Изведнъж й хрумна нещо.
- Баир. Срещала ли си някога някоя си Накоми?
- Накоми. - Баир се замисли. - Древно име. Не знам някоя да го е използвала. Защо?
- Срещнах една айилка на път към Руйдийн - каза Авиенда. - Твърдеше, че не е Мъдра, но имаше нещо в нея… - Поклати глава. - Няма значение, просто попитах.
- Е, ще научим част от истината за тези видения - каза Баир и пристъпи към портала.
- А ако _все пак_ са верни, Баир? - попита Авиенда. - Ако се окаже, че не можем да направим нищо?
Баир се обърна.
- Каза, че си видяла децата си?
Авиенда кимна. Не беше говорила подробно за тази част от видението. Сторила й се беше по-лична.
- Промени едно от имената - каза Баир. - Никога не изричай името, с което детето е наречено във видението, дори пред нас. Тогава ще разбереш. Ако едно нещо е различно, и други може да са различни. _Ще са_ различни. Това не е нашата съдба, Авиенда. Това е път, който ще избегнем. Заедно.
Да. Проста промяна. Малка промяна, но пълна със смисъл.
- Благодаря, Баир.
Старата Мъдра й кимна и пристъпи през портала.
Талманес заби рамо в изгърбения тролок с глиганска зурла и с груба метална ризница. Звярът миришеше ужасно - на пушек, мокра козина и немита плът. Талманес изпъшка, все едно беше блъснал дърво. От друга страна, тролоците винаги изглеждаха изненадани, когато ги нападнеш.
Изтръгна меча си от хълбока на чудовището, докато то рухваше, после го заби в гърлото му, без да мисли за грубите нокти, дращещи към краката му. Животът в малките, твърде човешки очи на чудовището угасна.
Мъжете се биеха, викаха, пъшкаха и убиваха. Улицата продължаваше стръмно нагоре към двореца. Орда тролоци пречеше на Бандата да стигне до билото.
Талманес се подпря тежко на стената на някаква сграда - съседната беше в пламъци, огряваше улицата с ярки цветове и го заливаше със зной. Огънят изглеждаше студен в сравнение с ужасната пареща болка от раната му. Паренето минаваше по крака до стъпалото му и започваше да пълзи нагоре към рамото.
„Кръв и кървава пепел - помисли той. - Какво не бих дал за още няколко часа с лулата ми и някоя книга, сам и в мир.” Хората, които говореха за бляскава смърт в битка, бяха проклети глупаци. Нищо бляскаво нямаше да умреш сред огън и кръв. Дай му на човек кротка смърт, всякога.
Беше целият в пот. Тролоците се трупаха зад тила му. Бяха затворили пътя зад хората му, а той все още не можеше да си пробие път напред.