Богинята на светлината

В името на Бакхус,

Аполон и

Артемида,

изпрати силата на боговете чиста, ведра

и свободна…

— Желание, почувствано в сърцето, трябва да се изрече на глас, когато призоваването приключи — довърши Аполон вместо нея и раменете му започнаха да се отпускат. — Ти си по-мъдра от мен, сестро. Никой смъртен днес не би могъл да изпълни ритуала.

Аполон се усмихна на Артемида и отново насочи вниманието си към кръшните нимфи. Сега, когато страховете му се уталожиха, той си позволи да се наслади на изящността на древния ритуал. Ритуалът бе толкова силен, че Аполон не можеше да си спомни кога за последно нимфите го бяха изпълнявали в Стария свят. „Те притежават безмерна красота“, помисли той, позволявайки на магията да го докосне и да завладее духа му. Призоваването беше чисто и искрено. Както обикновено, нимфите искаха да доставят удоволствие на хората и Аполон почувства как безсмъртната му същност отвръща на техния зов. В този момент той искаше да пристъпи сред танцуващите нимфи и да позволи на смъртните да зърнат истинската му сила. Искаше да им разкрие величието на един жив, дишащ бог и да изпълни желанията в сърцата на най-заслужилите, макар да знаеше, че това е невъзможна фантазия. Зевс им забрани да се забъркват с хората и Аполон трябваше да признае, че този път е съгласен с баща си. Днешните смъртни бяха по-добре без намесата на древни, забравени богове. Но докато песента на нимфите се разливаше магически около тях, мисълта, че тези смъртни вече не се обръщат към Олимп, го направи странно тъжен. Щом ритуалът достигна кулминацията си, Аполон се почувства опиянен едновременно от сила и разочарование.

Помощта безсмъртна е скрепена

с изречено желание и зов сърдечен.

Съмнението отхвърлете

и дайте глас на вашите души.

Стремим се ние тази нощ

към правдата на любовта.

Нека желанията, почувствани в сърцето

се изрекат

и както речени са — да пребъдат те!

В мига, в който нимфите изрекоха финалните думи на призоваването, Аполон и Артемида внезапно усетиха неприятно дръпване — сякаш умовете им бяха впрегнати и онзи, който държеше юздите им, току-що ги бе изтеглил силно. Златистите им глави се обърнаха едновременно и двамата впериха погледи в малка кръгла маса, разположена сред нещо, наподобяващо испански вътрешен двор от Стария свят, пред входа на някакъв вино бар. Братът и сестрата гледаха ужасени как една деликатна смъртна жена, седнала сама, преобърна високата си чаша, финият кристал се натроши и червеното вино се разплиска. Силата, която се рееше във въздуха, улови разливащото се вино и магически го превърна в съвършен ален кръг около смъртната. Тя се опита бързо да почисти растящата винена локва с ленената салфетка. После издаде тих звук на изненада. Пръстът й се бе набол на едно от стъклените парчета и по бялата й кожа запълзяха топли рубинени капчици.

— Не! — изстена Артемида, когато кръвта на жената се смеси с италианското вино.