Богинята на светлината

— Животът на смъртните е като техните малки дрънкулки — крехък, лесен за употреба и също толкова лесно заменим.

— Сравняваш смъртните с парчета дърво? — Аполон все още гледаше отнесено в посоката, в която се скриха нимфите.

— Защо не? — тя въздъхна и позлати глава. — Ох, добре! Хайде да отидем и да се уверим, че нимфите няма да забъркат нещо с безценните ти смъртни.

Аполон се поколеба, но Артемида го издърпа от стола.

— Никога не се знае — прошепна тя с престорена загриженост.

— Някой нищо неподозиращ смъртен може да бъде въвлечен в призоваването и да ни помоли за помощ. Чувам го: „велики Зевсе, моля те мълния да осакати кучето на съседа ми, защото лае цяла нощ!“

Аполон поклати глава и неохотно тръгна с красивата си сестра.

— Не бива да омаловажаваш ритуала за призоваване — каза той, докато прекосяваха казиното. — Знаеш не по-зле от мен колко зло е причинено от смъртни, които са обвързали боговете да им помогнат.

— За смъртните от древността си прав — като Парис и Медея например. Но това не е Древният свят. Тези смъртни не знаят нищо за нас.

Артемида гледаше с отвращение как един оплешивяващ, пухкав мъж купува шепа големи пури от оскъдно облечена млада жена с табла.

— Всичко, което ги интересува сега, е… — красивата богиня замълча, докато дебелакът се пресягаше да опипа отзад късата пола на момичето с пурите. С леко движение на пръстите си, Артемида го накара да се спъне и да падне по лице. Богинята се засмя самодоволно, когато пурите се разпиляха по пода и мъжът изруга на висок глас.

— Всичко, което ги интересува сега, е повърхностното задоволяване на самите тях — завърши тя.

Докато минаваха покрай мъжа, Артемида умишлено настъпи една от пурите, която бе паднала наблизо и я смачка добре върху украсения килим.

— Тогава разликата между боговете и смъртните не е голяма — измърмори Аполон.

Артемида не обърна внимание на хапливата забележка.

— Ние сме богове. Задоволяването на нас самите е наше право.

— А ако върховното задоволяване на нас самите не е достатъчно?

— Попита той с тих глас.

Артемида усети как гневът й отново се надига. Очевидно нещо не е наред с брат й. Неговото мрачно, самосъжалително настроение ужасно я изморяваше.

— Какво предлагаш, братко? Какъв друг живот можеш да искаш, освен нашия? Огледай се — тя посочи смъртните, които се щураха наоколо като безмозъчни мухи. — Ние се държим като по-висши, защото сме по-висши! Животът на смъртните е нещо временно. Те са като пеперуди, но без красотата на крилете. Казваш, че днешните смъртни са се променили? Единствената истинска промяна, която виждам в тях е, че вече не ни разпознават, което ми говори, че са загубили дори малкото си интелигентност, която някога притежаваха. Погледни какво боготворят сега. — Артемида спря в края на казиното и погледна навън към Форума. — Техните богове са Гучи, Прада, Версаче, Ескада, Виза и Мастър Кард.