Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
Пътуването се оказа толкова трудно, колкото беше очаквал. За последните дванадесет часа хеликоптерът на пет пъти бе обикалял долините да ги търси, като правеше бавни методични обиколки или просто увисваше във въздуха за няколко минути. Убежищата бяха малко, но винаги можеха да ги достигнат за краткото време, което им оставаше, след като чуеха приближаващия се звук на роторите.
Бяха стигнали тези кедри като по чудо. Травис скри Пейдж дълбоко под клоните и успя също да се шмугне под тях точно когато машината се появи на близкия завой на долината.
Сега отново се бе възцарила пълна тишина. Или поне толкова пълна, колкото можеше.
Пейдж отново се беше унесла — всъщност едва се беше събудила въпреки рева на перките на трийсетина метра от тях. Кожата около раната на ръката й бе гневно червена, а инфектираната тъкан вътре като че ли бе станала три пъти по-голяма. Най-плашещото бе, че вените под лакътя й се бяха подули и потъмнели, което означаваше, че инфекцията е стигнала и до тях. И това бе само видимото с просто око. Накъде ли другаде беше плъзнала?
Пакетът му за първа помощ спокойно можеше да е и детски комплект за чичо доктор. Вътре нямаше нищо, което да се справи с това нараняване, макар че той все пак използва с нейно одобрение обезболяващия и антисептичен спрей. Единственият видим резултат бе изгарящата болка, която тя се опита с все сили да скрие от него. Не успя обаче — при толкова сълзи в очите на човек не му остава друго, освен да премига.
Когато потопиха бъгито в реката — изминаха километри покрай брега, за да намерят бързеи с достатъчно пяна, която да го скрие, — температурата на Пейдж беше скочила и тя беше почти в безсъзнание. Затова Травис изхвърли в реката и трийсет и петкилограмовата раница, като взе само малка бутилка вода, и я носеше.
Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. Пейдж тежеше двайсет килограма повече от раницата и не беше проектирана от „Норт Фейс“ така, че да разпределя тежестта си по гърба му. Изкачванията бяха мъчителни. Спусканията се оказаха още по-трудни, всяка стъпка напрягаше глезените му и заплашваше с изкълчване. Което на практика се равняваше на смъртоносно нараняване. И за двамата.
Това го накара да осъзнае през какво е минала Пейдж през последните три дни. Всичките му неудобства бяха като да си удариш пищяла в крака на масата в сравнение с нейното.
Повдигна я внимателно. Очите й се отвориха за секунда, но не се фокусираха. Искаше му се да вярва, че кататонията й е резултат най-вече на опиата и липсата на сън, но трябваше да признае, че инфекцията също играе значителна роля, която става все по-силна. Потта по челото й бе като капките върху предното стъкло на кола по време на дъжд.
Излезе от прикритието и тръгна, като си наложи още по-бързо темпо. Откритото пространство пред тях беше като въплъщение на тревогата. Много добре си представи как се чувстват страдащите от агорафобия в някой мол. Като преследван дивеч.
Нямаше никакви причини да мисли, че хеликоптерът може да има добри намерения. Ако хората на Пейдж бяха успели по някакъв начин да открият катастрофата, щяха да изпратят по-многобройни сили — изтребители в небето и множество хеликоптери, спускащи персонал по всеки хребет на километри наоколо. Щеше да има уверено присъствие на сила, намираща се на собствена територия.
А този самотен вертолет приличаше по-скоро на мародер в нечия къща.
Долината леко завиваше и се оказа, че откритото пространство е по-голямо, отколкото го беше видял. Беше минал по същия маршрут и на идване, но не можеше да си спомни къде точно има дървета.
Позна високия скалист хребет, на който бе видял дивите овце през първата нощ в парка. Тогава бе на няколко километра източно от него, откъм Колдфут; сега се намираше далеч на запад от него, все още дълбоко в планините. Пресметна разстоянието приблизително и реши, че при това темпо — по-бавно, отколкото когато бе само с раницата, въпреки че сега неотложната нужда го тласкаше напред — градчето е на най-малко дванадесет часа път.
Разбира се, не можеше да спи. Пейдж щеше да оцелее или да умре в зависимост от това колко скоро ще се погрижат за инфекцията й. Всеки час беше от значение.
Вървеше и си мислеше за онова, което му бе казала на поляната.
Тангента. Проломът. Шепот.
Прозрачното парче, което бе намерил у единия убит, бе в джоба му. Ключът на Шепот. Какво точно правеше Шепот, когато се задейства? Думите на Пейдж отново прозвучаха в главата му.