Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
Пресече Писта 4, два сервизни пътя, заобиколи Централния терминал и излезе до най-близкия вход към Чакалня D.
Изчака пред плъзгащата се врата; електрическото й око можеше да го види не повече от съненото ченге, стоящо на няколко крачки от него. Това нямаше значение — предпазливостта изискваше да изчака някой друг да накара вратата да се отвори. Летищата не са места, на които можеш да си позволиш прекалена самоувереност. Не са места за ебаване.
Наложи му се да чака само трийсетина секунди, докато някакъв уморен на вид бизнесмен слезе от таксито и тръгна към входа. Карл влезе след него, зави наляво и мина покрай късите опашки подранили пътници при гишетата за багажа. По-нататък бе лесно. Пунктът за проверка, който беше фарс дори без костюм, сега беше като някакво препятствие в детска градина. Той стъпи на ниската ограда, която ограничаваше детекторите на метал отляво, и просто мина покрай цялата шарада, за да слезе отново на пода шест метра по-нататък.
Самата чакалня щеше да е по-голямо предизвикателство, ако бе по-пълна. Дори умерените тълпи бяха истински кошмар — хората можеше да се блъснат в него, ако не внимаваше. В този час обаче залата бе почти празна, ако не се броеше групата около далечния Изход D7, който беше и целта му.
Когато го доближи, спря и се зае да изучава разположението на хората. Къде да застане? Определено не тук. Хората щяха да влизат и излизат в двете посоки и движението на намиращите се вече тук беше непредвидимо. Още по-лошото бе, че две хлапета играеха на гоненица, а майка им четеше задълбочено някаква книга и само от време на време ги хокаше с половин уста да си седнат.
Най-доброто място бе очевидно — точно до вратата на ръкава, зад гишето на стюардесите. Карл заобиколи тълпата на почетно разстояние, мушна се под бариерата и зае мястото си. Не се налагаше да чака дълго — самолетът вече беше отвън. Зад него силуетът на града се очертаваше във все още сумрачното небе като неравни зъби.
Стюардът взе микрофона.
— Дами и господа, полет деветстотин трийсет и пет на „Кайман Еърлайнс“ до Джорджтаун на Голям Кайман приема пътници през редици от едно до пет. Редици от едно до пет.
Друга стюардеса отвори вратата и веднага щом се отдръпна, Карл мина покрай нея и стъпи в ръкава. Този път вървеше бързо, за да изпревари първите пътници. Спря за момент при вратата на самолета, където стоеше стюардеса. Тя погледна право през него към коридора, видя, че още не идва никой, и се обърна да каже нещо на колегите си. Карл се промъкна тихомълком и отиде в задната част на салона.
В зависимост от конфигурацията най-доброто място за возене на „Боинг 737“ почти винаги бе в склада на кърмата. Малкото помещение бе празно през по-голямата част от полета и дори когато някой от екипажа дойдеше да вземе или върне количка, бе достатъчно просто да застане в ъгъла до машината за лед.
Естествено, слизането от самолета щеше да е по-лесно и от качването.
Седна на края на сянката, на метър и половина от голото момиче, което се печеше до басейна.
Едно от най-интересните неща при носенето на костюма бе възможността да изучава хората, когато си мислят, че са сами. Никога не му бе хрумвало каква уникална перспектива е това до първия път, когато се озова в такова положение. Понеже не можеш да си с някой, който е сам — просто по определение. Можеш да сложиш някъде скрита камера, но не е същото като да присъстваш лично.
Никой никога не показваше признаци на безпокойство, когато бе сам със себе си. Хората никога не се въртяха, не се изчервяваха, не правеха непохватни движения. Ама че странно откритие — всеки бе невероятно спокоен, когато наоколо нямаше друг, който да го преценява.
Момичето бе на двайсет и три и зашеметяващо красиво. Маслинена кожа, равномерна, без никакви разлики. Дълбоки кафяви очи и избеляла от слънцето коса. Беше под метър и шейсет и сигурно нямаше четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. Не че имаше дрехи. Преди пет минути ги беше свалила и бе скочила в басейна. Сега карибското слънце я беше изсушило напълно. Той гледаше как последните капчици се изпаряват от кожата й в жегата.
Казваше се Лорън Кук. Карл беше научил това покрай всичко останало, което бе научил за баща й, Елис Кук.
В момента къщата бе само нейна — всичките хиляда и четиристотин квадратни метра с изглед към Бодън Бей и карибската шир на юг. Разбира се, имаше охрана — на всеки вход, готова да нахълта при първия вик за помощ. Бяха американци, при това професионалисти; Карл ги бе наблюдавал внимателно човек по човек и бе стигнал до заключението, че са бивши служители на нещо впечатляващо, много по-впечатляващо от полицията. Защитата на къщата се допълваше от термокамери и детектори на влага, които за Карл спокойно можеха да се сменят и с кухи играчки.