Проломът

Камъкът, висок малко над коляното, беше само на крачка разстояние. Травис се обърна и се подпря на него, прегръщайки Пейдж. Краката й се бяха увили около кръста му. Беше облечена в дебелото му яке, но дясната й ръка беше извън ръкава, за да може раната да диша. Травис притисна наранената й ръка към себе си, за да не се вижда от въздуха.

После придърпа лицето й към своето, достатъчно близо, за да създаде илюзията, която бе единственият им шанс за оцеляване — че са най-обикновена двойка, тръгнала на преход и хваната насред целувка.

В този миг хеликоптерът се появи. Завиваше на север. Изведнъж спря. Пилотът ги беше видял. Травис имаше само смътна представа за ставащото; лицето на Пейдж му пречеше да вижда.

Тракането на перките се засили — машината се завъртя и полетя към тях.

Травис присви очи — иначе щеше да се вижда накъде гледа — и се опита да направи целувката истинска. Едната му ръка държеше тила на Пейдж, другата бе около кръста й. Устните му докоснаха нейните. Машината спря точно над тях, перките ревяха, вятърът разпиляваше косите им и жилеше кожата.

Всичко това бе достатъчно да събуди Пейдж.

Травис усети как тялото й трепва. Отвори очи и видя, че го гледа — стресната, на по-малко от сантиметър от него. Ужас. Щеше да развали всичко. Щеше да се отдръпне и секунда по-късно автоматичният откос щеше да ознаменува последните мигове от живота им.

После погледът й се промени. Беше разбрала. Придърпа го към себе си, лявата й ръка се вдигна и пръстите й се заровиха в косата му. И сега тя наистина го целуваше: устните й се разделиха, толкова топли и енергични, че за един шеметен миг Травис не можеше да мисли за нищо друго. Грохотът на турбините изчезна, вятърът замря, остана само целувката й, толкова отчаяна, колкото и нуждата й да продължи да диша. За момента почти нямаше значение, че всичко това е преструвка.