Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
„Не ние сме построили това нещо“.
Не ние, хората.
Трудно му бе да проумее всичко това. И не защото не й вярваше. Тъкмо обратното.
Пейдж промърмори нещо и прекъсна мислите му. Не бяха думи — просто уплашен възглас, нещастен и умолителен. Продължи само няколко секунди, след което тя отново притихна, но напрежението в мускулите й остана; очите й се движеха под затворените клепачи. Травис се запита колко ли време ще мине, преди да може да сънува нещо друго освен кошмари.
— В безопасност си — тихо й каза той. — Отидоха си.
Не очакваше да помогне, но се получи. Тя се отпусна почти моментално и потъна в нещото, което при нея минаваше за сън без сънища.
Мъчеше се да не я гледа.
Мъчеше се да не забелязва миглите й, начина, по който къдриците падаха на челото й, почти невидимите следи от отдавна изгубените лунички по носа й. Мъчеше се да не мисли как това е най-доброто изживяване, което е имал от десетилетие и половина, въпреки че мускулите му горяха така, сякаш във вените му течеше акумулаторна киселина вместо кръв.
Тя беше… какво? Нямаше начин да се измъкне от нея.
В известен смисъл тя беше всичко. Всичко, което никога нямаше да го има в неговото бъдеще. Година след затвора дори не му бе минавало през ума да се види с жена. Беше прекарал петнайсет години в учене да не мисли за онова, което пропуска. И беше станал много добър в това, а свободата не му предостави никакви причини да променя тази нагласа. Тялото му може и да не беше ограничено зад оградите с бодлива тел, но шансовете му с жена като Пейдж определено бяха.
Не че завинаги щеше да остане сам. Имаше начини да загърби миналото и работеше по въпроса. Във Феърбанкс работеше в строителството, с екипа на един контрактор. Работеше здравата и с главата си, като обръщаше внимание на бизнес страната. И спестяваше пари. Беше на път скоро да основе своя бригада и да започне със средни по големина проекти, предимно довършителни работи. Ако действаше правилно, след пет години щеше да строи нови къщи, а накрая — може би след още пет — къщите щяха да са от най-скъпите. Някъде между всичко това, когато бъде огрян от светлината на новата си кариера и затворът остане достатъчно назад в миналото, щеше да намери някоя, която да му даде шанс.
Но не и такава като Пейдж. Нямаше да е дори нейно бледо подобие. Но това не беше проблем, стига да не мисли за него.
Затова се мъчеше да не я гледа.
Но не успяваше.
Откритият участък — оказа се дълъг над пет километра — завършваше при горичка от елша, където се събираха три по-малки долини. Беше оставил горичката на четиристотин метра зад себе си и отново бяха на открито, когато чу хеликоптера. Нямаше шанс да се върне навреме до дърветата. Въпреки това опита.
На стотина метра от тях — движеше се по-бързо, отколкото бе благоразумно на този терен, но перките трещяха като палки на барабан върху метален лист и хеликоптерът щеше да се появи след секунди — направи погрешната стъпка, от която така се страхуваше.
Видя го една десета от секундата, преди кракът му да го докосне — достатъчно да разпознае грешката, но не и да я избегне. Петното пръст, не по-голямо от чиния, беше тъмно и разкаляно или от стопилия се сняг, или от някакъв извор някъде отдолу. Цялата пръст по този склон бе влажна, но тревата я държеше здраво — там, където имаше трева. Травис просто беше задържал погледа си половин секунда повече към билото в очакване на хеликоптера.
Кракът му стъпи на меката почва и се хлъзна странично, сякаш бе стъпил на лед.
За секунда изгуби равновесие, тялото му се завъртя, без изобщо да може да го контролира, и той разбра, че всичко е свършило. Щяха да паднат. Хеликоптерът щеше да се появи, преди да успее да стане и много преди да успее да вдигне Пейдж. И за да стане още по-гадно, падаше към голям назъбен камък, все едно поставен точно за да си удари главата в него.
Някъде в хаоса на мислите му се оформи представата за каране върху лед. Върти се. Завива към въртенето, вместо срещу него. Тъпо, но разполагаше единствено с това. Завъртя рязко рамене обратно на часовниковата стрелка, по посоката на въртенето, и спря така внезапно, че за миг изгуби ориентация.
Грохотът на перките вече отекваше в черепа му. Всеки момент хеликоптерът щеше да се появи.
Една-единствена надежда го бе успокоявала донякъде през цялото време, когато беше на открито — хората във вертолета нямаха представа кой е убил приятелите им в лагера. Трябваше да приемат, че го е направил някой оцелял от самолета, който е успял да се скрие и да ги изненада, или че самите пленници по някакъв начин са успели да надделеят. Така или иначе, би трябвало да очакват бегълците да са облечени за стайната температура в самолета, а не за преход в Аляска.