Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
След час бяха през две долини и се носеха с пълна скорост по първия участък на дългия виещ се курс, който Травис бе съставил набързо. Пейдж седеше пред него, подкрепяна от ръцете му. Докато се приготвяха да тръгнат, беше започнала да отслабва все повече — обясни, че действието на опиата, който й давал мъчителят й, преминава. Към това се добавяха и трите денонощия безсъние. Травис не можеше да види очите й, но от време на време тялото й се отпускаше и тя се облягаше на него; след миг обаче се сепваше и се събуждаше.
Когато и да пристигнеше подкреплението, нямаше да мине много време, преди да забележат липсващото бъги. И тогава един поглед към картата щеше да им каже със сигурност в каква посока са тръгнали. Колдфут беше единственият начин да се измъкнат, а нямаше много пътища, по които да се стигне дотам.
Травис караше по твърда земя, та гумите да не оставят следи, и правеше всичко възможно да избягва заснежените участъци.
9.
„Ла Гуардия“ тънеше в мрак. Зората на хоризонта бе огненочервена като нажежена жица. Карл гледаше как светът се събужда. Хотелската стая бе тъмна. Отражението му в прозореца, осветено отстрани от лампата в банята, се взираше в него със синьо студено око.
Двайсет и пет минути до отлитането. Разполагаше с цялото време на света. Никой нямаше да го накара да чака на опашка.
Не и когато е с костюма.
Лежеше на две части на стола до него. Той потърси опипом долната половина, намери я, седна на леглото и я надяна върху джинсите си, докато не усети как зашитите като на бебешки ританки крачоли обгръщат плътно обувките му. Напипа презрамките и ги закопча. Отново посегна към стола, взе горната част на костюма и я надяна, докато ставаше. Приглади полите, които покриваха долната половина с повече от трийсет сантиметра. Материята не приличаше на нищо познато и трудно се свикваше с нея, въпреки че беше обличал костюма неведнъж. Донякъде напомняше на ликра и следваше до най-малкия детайл високото му метър и осемдесет тяло, като в същото време изглеждаше почти отпусната. Всъщност „отпусната“ бе най-близкото определение, което му идваше наум. Освен това бе ефирна като мрежа против комари и почти не тежеше. Предишния път бе носил костюма повече от четиридесет и осем часа, без да изпита каквото и да било неудобство, дори по покритите ръце и глава. Макар никога да не бе питал работодателите си — не че знаеха по-добре от него как действа това нещо, като се имаше предвид откъде се бяха сдобили с него, — беше сигурен, че костюмът му пасва идеално, защото материята му има нещо като интелект. Дори сега усещаше как костюмът приема формата на тялото му, докато почти не бе в състояние да каже, че го е облякъл. Разбира се, нямаше да се изненада да научи, че дрехата е наистина интелигентна. Пък и това нямаше да е най-впечатляващият й атрибут. Никак даже.
Погледна през шпионката, видя, че коридорът е пуст, и излезе. Мина покрай асансьора и тръгна към стълбището — естествено, за използването на асансьорите и дума не можеше да става. Пет етажа по-долу погледна през малкия прозорец на вратата към фоайето. Беше празно с изключение на двете момичета на рецепцията на десетина метра от него.
Да мине направо пред тях не бе най-доброто решение, но протоколът го позволяваше при положение, че няма друга възможност. Бутна вратата и влезе. Точно както и очакваше, двете момичета вдигнаха очи. Небрежните им изражения се смениха с объркани. Спогледаха се. Докато Карл минаваше директно пред тях, погледите им останаха приковани към вратата, която се затвори далеч зад него с тихо хлопване.
— Ъъъ… — каза по-голямото момиче.
Другото поклати глава и отново се зае с решаването на судоку.
Карл можеше да излезе през предната врата пред очите им, но този път имаше друг избор — щеше да му отнеме по-малко от минута да стигне задния изход зад ъгъла — протоколът изискваше да се възползва от него. Всъщност правилата, управляващи използването на костюма, се свеждаха до три думи — не се ебавай.
Стигна задния изход, увери се, че е съвсем сам, отвори вратата и излезе в мразовитата нюйоркска утрин.
Движението по Гранд Сентръл Паркуей дори в този час беше достатъчно натоварено, за да проявява повече бдителност. Изчака удобен момент и пресече тичешком и петте платна, водещи на изток. Секунди по-късно преодоля и другата половина, прескочи оградата и се озова на територията на летището. Тъмните силуети на терминалите и авиолайнерите се очертаваха на червения хоризонт на изток като някаква извънземна крепост.