Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
— Не се обиждай, но нямаш вид на момиче, което си купува най-най-скъпите и безполезни джаджи.
— Така ли? — Спенсър притисна ръка към гърдите си и се престори на обидена. — Нали знаеш, че не трябва да съдиш за книгата по корицата.
Младежът се надигна и придърпа барстола си към нейния. Отблизо беше дори още по-сладък: скулите му бяха изсечени, носът му беше сладко вирнат нагоре и всеки път, когато се усмихнеше, на бузите му се появяваха трапчинки. Спенсър хареса белите му, равни зъби и кецовете „Конвърс“. Тя обожаваше небрежния богаташки вид.
— Добре, истината ли искаш? — попита той. — Попитах те, защото ми се стори единственият човек на това място, който всъщност притежава мобилен телефон. — Той огледа крадешком възрастната клиентела на бара. Около една маса например бяха насядали само мъже в инвалидни колички. От носа на единия от тях дори стърчеше тръбичка с кислород.
Спенсър се изкиска.
— Да, приличат повече на почитатели на телефоните с шайба.
— Сигурно все още използват оператори, за да се обадят на някого.
Той плъзна телефона си към Спенсър.
— Сега сериозно, как да рестартирам това нещо или там каквото се прави?
— Не съм съвсем сигурна… — Спенсър погледна към екрана. Той беше замръзнал на 1010 ПОБЕДИ, местната спортна станция. — О, и аз само това слушам!
Момчето я погледна скептично.
— Ти слушаш спортно радио?
— Действа ми успокояващо. — Спенсър отпи от кафето си. — Хубаво е да слушаш как хората разговарят за спорт, а не за политика. — „Или за Алисън“ — помисли си тя. — Освен това съм фен на „Филаделфия Филис“.
— Слушаш ли репортажите от шампионата? — попита момчето.
Спенсър се наведе към него.
— Можех да отида да го гледам. Баща ми има карта за целия сезон.
Той се намръщи.
— И защо не отиде?
— Дарих ги за благотворителност.
Младежът се ухили подигравателно.
— Тогава значи или имаш изключително добро сърце, или съвестта ти не е чиста.
Спенсър примигна и се изпъна.
— Направих го, защото ще изглежда добре в биографията ми при кандидатстването в университета. Но ако си изиграеш правилно картите, догодина може и да те взема с мен.
Очите му проблеснаха.
— Да се надяваме, че ще стигнат до финала.
Спенсър улови погледа му и пулсът й се ускори. Той определено флиртуваше и това със сигурност й харесваше. Не беше изпитвала подобна тръпка към никого, след като скъса с Андрю Кембъл миналата година.
Събеседникът й отпи от халбата си с бира. Когато се накани да я остави на бара, Спенсър бързо пъхна една подложка под нея. След това забърса със салфетка капчиците по ръба на чашата.
Момчето я наблюдаваше развеселено.
— Винаги ли почистваш чашите на хора, които не познаваш?
— Дразнят ме — призна си тя.
— Всичко трябва да е както трябва, нали?
— Харесва ми да е по моята. — Двусмислицата й допадна. Тя протегна ръка. — Аз съм Спенсър.
Той я стисна крепко.
— Зак.
Името й прозвуча познато. Тя отново обърна внимание на изсечените му скули, на културния му маниер на разговор и стоманено сините му очи изведнъж й се сториха познати.
— Чакай малко. Зак идва от Закъри, нали?
Той сви устни.
— Само татко ме нарича така. — После я погледна подозрително. — Защо питаш?
— Защото трябва да вечерям с теб тази вечер. Моята майка и твоят баща са… — Тя разпери ръце, защото думата „гаджета“ въобще не й се вписваше в ситуацията.
Зак имаше нужда само от минутка, за да смели информацията.
— Ти си една от дъщерите?
— Аха.
Той я погледна.
— Защо ми изглеждаш позната?
— Познавах Алисън Дилорентис — призна си Спенсър, посочвайки телевизора. Там продължаваше историята за смъртта на Али. Нямаше ли някакви по-важни новини за излъчване?
Зак щракна с пръсти.
— Точно така. С приятелите ми решихме, че ти си готината.
— Наистина ли? — изписка Спенсър. Дори по-готина от Хана?
— Леле. — Зак прокара пръсти през косата си. — Луда работа. Въобще не ми се идваше на тая вечеря. Мислех си, че дъщерите на приятелката ще бъдат…
— Снобки? — подсказа му Спенсър. — Скучни?
— Горе-долу. — Зак се усмихна виновно. — Но ти си готина.