Не питай, не казвай

— И как го приемат вашите сега?

— По-добре. — Клоуи отвори гардероба си. Дрехите й бяха грижливо сгънати и подредени по рафтовете, а най-отгоре бяха струпани кутии от стари настолни игри — „Монопол“, „Улики“, „Капан за мишки“. — Но им трябваше доста време, за да стигнат дотук. Междувременно се случиха и други неща, които им помогнаха да се примирят.

Тя отново затвори вратата. Внезапно Емили забеляза следи от избелели надписи с молив на стената до гардероба. Джена. До чертичките на стената бяха отбелязани височина, дата и възраст.

Емили седна отмаляла на леглото. Това сигурно бе стаята на Джена.

Клоуи разбра какво е видяла Емили и се сепна.

— Ох, отдавна се каня да го боядисам.

— Значи… знаеш? — попита Емили.

Клоуи отметна кичур кестенява коса от лицето си.

— Доста време спорих с нашите относно купуването на тая къща — притеснявах се, че може да има лоша атмосфера. Но те ме убедиха, че всичко ще бъде наред. Това е нещо като престижен квартал и не искаха да изпуснат добрата сделка. — Тя нахлузи през глава един червен пуловер и погледна Емили. — Познавала си ги, нали? Момичето и момчето, които са живели тук?

— Аха — наведе поглед Емили.

— И аз така си помислих. — Клоуи прехапа долната си устна. — Аз всъщност те познах. Но не знаех дали искаш да говориш за това.

Емили залюля крака, без да знае какво да отговори. Разбира се, че Клоуи ще я познае. Всички я познаваха.

— Добре ли си? — попита Клоуи притеснено и седна до нея на леглото. — Онези неща с приятелката ти звучат ужасно.

Уличните лампи хвърляха дълги сенки в стаята. Миризмата на лавандула и лак за коса подразни обонянието на Емили. Добре ли беше? След като се прости с миналото, след като разбра, че Али, с която бяха отишли в Поконос, е различна от Али, която беше обичала, като че ли всичко беше наред. Онази Али, която се беше завърнала, бе опасна психопатка — и смъртта й донесе истинско облекчение.

Но след това се случи онова в Ямайка.

Емили очакваше с такова нетърпение пътуването им. Спенсър обмисли всичко, избра курорта „Скалите“ в Негрил, резервира им часове за масаж, йога, уроци по гмуркане и вечери по залез-слънце в пещерите. Това щеше да е перфектната почивка, идеалното местенце, където да забравят ужасните неща, които им се бяха случили. Емили се надяваше, че тропическият въздух ще излекува гастроентерита, от който не можеше да се отърве от толкова време.

Първият следобед беше идеален — топлата вода, обядът за добре дошли, галещите лъчи на слънцето. Но същата вечер тя забеляза момичето на стълбището.

Когато то мина през прага, с развяна коса и трептяща около краката му жълта рокля, зрението на Емили изведнъж се съсредоточи в една точка. Единственото, което виждаше, бе момичето. Овалното й лице, вирнато носле и леко закръглена фигура въобще не приличаха на алините, но Емили просто… знаеше. Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че двете с Али отново ще се срещнат, и ето, тя се появи. Жива. Вперила поглед в нея.