Не питай, не казвай

— Предполагам, че просто съм извадила късмет. Интервюто мина много добре.

— Нужно е много повече от късмет и добро интервю — рече одобрително господин Пенитисъл. — Лангли наема само най-добрите. Двете с Амилия сигурно ще намерите много общи теми. Тя също иска да учи финанси.

Мелиса се усмихна широко на Амилия и представете си, нейно височество също се усмихна. Страхотно. Това щеше да е поредното семейно събиране, в което Мелиса бе ярката звезда, златното дете, а Спенсър беше второразрядната откачалка, с която никой не знае как да се държи.

Стигаше й толкова. Тя промърмори някакво извинение, стана и остави кърпата си на облегалката на стола. После, криволичейки покрай масите, се отправи към тоалетните в дъното на ресторанта.

Дамската тоалетна, която беше боядисана в розово и имаше старинна месингова дръжка, беше заключена, и Спенсър се настани на един тапициран висок стол край бара, за да почака. Барманът, симпатичен мъж на двайсет и няколко години, се приближи и постави коктейлна салфетка с емблемата на ресторанта на бара пред нея.

— Какво ще желаете?

Лъскавите бутилки с алкохол, наредени по рафтовете, проблясваха изкушаващо. Нито майка й, нито господин Пенитисъл можеха да я видят от този ъгъл.

— Хм, само едно кафе — реши тя в последния момент, предпочитайки да не рискува.

Барманът се обърна към каната и й наля една чаша. Когато я постави на бара, Спенсър забеляза кадрите на екрана на телевизора. В горния десен ъгъл стоеше снимка на Али — истинската Али, която се опита да убие Спенсър и останалите. В долната част на екрана вървеше лента с надпис: „Годишнина от пожара в Поконос: Роузууд си спомня“. Спенсър потрепери. Последното нещо, което искаше да си спомня, бе как истинската Али се опита да ги изгори живи.

Няколко седмици след случката Спенсър взе важното решение да гледа на нея откъм хубавата страна поне дойде краят на ужасните им изпитания. Най-сетне можеха спокойно да забравят. Тя предложи на приятелите си да отидат в Ямайка, дори пое част от разходите на Емили и Ариа.

— Така ще можем да започнем на чисто, да забравим за всичко — настоя тя, разпръсвайки туристическите брошури по масата в кафенето. — Нуждаем се от едно пътуване, което ще запомним завинаги.

Прочутите последни думи. Те завинаги щяха да запомнят това пътуване — но не с добро.

Някой до нея изпъшка. Тя се обърна, очаквайки да види някое ексцентрично старче на прага на сърдечен удар, но вместо това видя младеж с вълниста кестенява коса, широки рамене и най-дългите мигли на света.

Той срещна погледа й и вдигна айфона, който държеше в ръка.

— Случайно да знаеш какво се прави, когато това нещо забие?

Устните на Спенсър се разтеглиха в усмивка.

— Откъде знаеш, че имам айфон? — погледна го предизвикателно тя.

Младежът отпусна ръка и я огледа от глава до пети с любопитство.