Цялото кралско войнство

— Да-а-а — проточи Шефа, — а тук почти нищо не се променя.

Тези думи очевидно не се нуждаеха от отговор, затова не казах нищо.

— Бас държа, ако не съм излял десет хиляди галона помия в това корито — продължи Шефа и пак пусна плюнка в коритото. — И ако не съм угоил в него петстотин свини. Че и сега се занимавам със същото, бога ми. Наливам помия.

— Какво да се прави — казах, — нали не ядат друго освен помия?

Той не отговори.

Вратникът пак изскърца и аз се обърнах. Този път нямаше причина да не се обърна. Беше Сади Бърк. Тя почти тичаше: под белите й спортни обувки се вдигаше прахоляк и при всяка крачка полата на синия й раиран ленен костюм сякаш щеше да се пръсне. Шефа се обърна, погледна за последен път бутилката в ръката си и ми я подаде.

— Какво има? — попита той, когато Сади се приближи на няколко крачки.

Тя не отговори веднага. Беше се запъхтяла от тичането. Светлината на залеза падаше върху запотеното й, малко сипаничаво лице, сблъскваше се с огъня на дълбоките й, властни черни очи и се губеше в разрошените, късо подстригани, наелектризирани коси.

— Какво има? — попита повторно Шефа.

— Съдията Ъруин — успя да изрече тя, едва поемайки си дъх.

— Е? — каза Шефа. Той все още стоеше облегнат на оградата, но гледаше Сади по такъв начин, като че тя всеки миг можеше да извади пистолет, а той правеше сметка как ще се справи с нея.

— Матлок се обади… от града… и каза… че в следобедния вестник…

— Изплюй камъчето де — каза Шефа, — изплюй го!

— Майната ти! — изруга Сади. — Чакай малко да се съвзема. Ще го изплюя, като си поема дъх. Нека се съвзема, а ти…

— Та сега ти губиш повече дъх — каза Шефа с глас, по-мек от котешка козина.

— Това си е моя работа — озъби се Сади. — Да не си ми купил дъха! Човек ще си изпочупи краката, за да му съобщи нещо, а той — изплюй го, та изплюй го. Още не мога да си поема дъх. Чуй: докато не се съвзема и не си поема дъх…

— Струва ми се, че вече си го пое — ухили се Шефа и се облегна на телената ограда.

— Много ти е смешно, нали? — отвърна Сади. — Адски смешно!

Шефа не отговори. Просто стоеше облегнат на оградата така, като че имаше пред себе си цял ден, и продължаваше да се усмихва. Отдавна бях забелязал, че тази усмивка съвсем не действуваше успокоително на Сади. И всички симптоми показваха, че действието й сега нямаше да бъде по-различно. Затова тактично извърнах глава и отново се заех да съзерцавам умиращия ден и елегичния пейзаж отвъд задния двор. Не че моето присъствие би могло да смути някой от двамата. Правителства, тронове и империи можеха да се сгромолясват наоколо, но нищо не можеше да попречи на Сади да се развихри, когато Шефа не беше склонен на отстъпки. Често пъти всичко започваше от нищо и никаква дреболия, Шефа заемаше ленива поза, подхилваше се и пускаше фитили на Сади, докато я вбесеше до такава степен, че големите й, черни, пламтящи очи едва не изскачаха от орбитите, а кичур черна коса падаше непрекъснато върху лицето й и тя трябваше час по час да го отмята с опакото на ръката си. В такова състояние Сади бълваше потоци от думи, а Шефа почти не говореше. Само й се хилеше. Изглежда, правеше му удоволствие да я дразни и да наблюдава спокойно как тя побеснява от яд. Дори когато веднъж тя го цапардоса, и то здраво, той продължи да я гледа най-спокойно, сякаш тя беше хаитянка, която танцува пред него хула. Да, изпитваше истинско удоволствие да я дразни, но… докато Сади не го настъпеше по мазола. А тя единствена умееше да прави това. Или поне имаше необходимата смелост. И тогава започваше истинското представление, което ничие присъствие не можеше да смути. А най-малко моето. Затова съвсем не беше нужно да проявявам деликатност и да извръщам глава. Отдавна се бях превърнал в нещо като мебел, но в мен все още имаше някакви останки от доброто възпитание, на което ме беше учила баба ми, и понякога те вземаха връх над любопитството ми. Разбира се, че бях мебел — на два крака и с редовна заплата, — но въпреки това извърнах глава към залеза.