Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Последва някакво движение и оградата се изправи — господин X беше отстъпил от нея. След това някаква ръка опипа левия ми заден джоб и един глас каза:
— Дай една глътка.
Беше гласът на Шефа.
— Вземи — отвърнах аз, — знаеш къде стои.
Той вдигна полите на сакото ми и измъкна бутилката. До слуха ми долетя опустошителното „гъл-гъл-гъл“. После оградата пак се огъна под тежестта му.
— Досетих се, че си тук — каза той.
— И ти се дощя да пийнеш — отвърнах аз без укор.
— Да — каза той, — а старият е против пиенето. Винаги е бил против.
Погледнах го. Хванал запушената бутилка с две ръце, той се беше подпрял на телената ограда така тежко, че тя бе сериозно застрашена.
— Някога и Луси беше против пиенето — казах аз.
— Нещата се менят — отвърна Шефа. Той отпуши бутилката, отпи втори път и пак я запуши. — Всъщност не знам дали Луси се е променила, или не. Не знам дали сега още е против пиенето, или не. Самата тя не смее да пийне глътка. Но може би е разбрала, че то успокоява нервите на мъжа.
— Нима ти имаш нерви! — изсмях се аз.
— Аз съм просто буца нерви — ухили се той.
Стояхме все тъй облегнати на оградата и гледахме лъчите на залеза, които се стелеха по земята и биеха в короните на дъбовете под могилата. Шефа проточи врат, събра на устните голям мехур плюнка и го пусна между ръцете си в дървеното свинско корито от другата страна на оградата. В сухото корито и на земята около него се валяха няколко червеникави царевични зърна и останки от царевичак.
— Да-а-а — проточи Шефа, — а тук почти нищо не се променя.
Тези думи очевидно не се нуждаеха от отговор, затова не казах нищо.
— Бас държа, ако не съм излял десет хиляди галона помия в това корито — продължи Шефа и пак пусна плюнка в коритото. — И ако не съм угоил в него петстотин свини. Че и сега се занимавам със същото, бога ми. Наливам помия.
— Какво да се прави — казах, — нали не ядат друго освен помия?
Той не отговори.
Вратникът пак изскърца и аз се обърнах. Този път нямаше причина да не се обърна. Беше Сади Бърк. Тя почти тичаше: под белите й спортни обувки се вдигаше прахоляк и при всяка крачка полата на синия й раиран ленен костюм сякаш щеше да се пръсне. Шефа се обърна, погледна за последен път бутилката в ръката си и ми я подаде.
— Какво има? — попита той, когато Сади се приближи на няколко крачки.
Тя не отговори веднага. Беше се запъхтяла от тичането. Светлината на залеза падаше върху запотеното й, малко сипаничаво лице, сблъскваше се с огъня на дълбоките й, властни черни очи и се губеше в разрошените, късо подстригани, наелектризирани коси.
— Какво има? — попита повторно Шефа.
— Съдията Ъруин — успя да изрече тя, едва поемайки си дъх.
— Е? — каза Шефа. Той все още стоеше облегнат на оградата, но гледаше Сади по такъв начин, като че тя всеки миг можеше да извади пистолет, а той правеше сметка как ще се справи с нея.
— Матлок се обади… от града… и каза… че в следобедния вестник…
— Изплюй камъчето де — каза Шефа, — изплюй го!
— Майната ти! — изруга Сади. — Чакай малко да се съвзема. Ще го изплюя, като си поема дъх. Нека се съвзема, а ти…
— Та сега ти губиш повече дъх — каза Шефа с глас, по-мек от котешка козина.
— Това си е моя работа — озъби се Сади. — Да не си ми купил дъха! Човек ще си изпочупи краката, за да му съобщи нещо, а той — изплюй го, та изплюй го. Още не мога да си поема дъх. Чуй: докато не се съвзема и не си поема дъх…
— Струва ми се, че вече си го пое — ухили се Шефа и се облегна на телената ограда.
— Много ти е смешно, нали? — отвърна Сади. — Адски смешно!
Шефа не отговори. Просто стоеше облегнат на оградата така, като че имаше пред себе си цял ден, и продължаваше да се усмихва. Отдавна бях забелязал, че тази усмивка съвсем не действуваше успокоително на Сади. И всички симптоми показваха, че действието й сега нямаше да бъде по-различно. Затова тактично извърнах глава и отново се заех да съзерцавам умиращия ден и елегичния пейзаж отвъд задния двор. Не че моето присъствие би могло да смути някой от двамата. Правителства, тронове и империи можеха да се сгромолясват наоколо, но нищо не можеше да попречи на Сади да се развихри, когато Шефа не беше склонен на отстъпки. Често пъти всичко започваше от нищо и никаква дреболия, Шефа заемаше ленива поза, подхилваше се и пускаше фитили на Сади, докато я вбесеше до такава степен, че големите й, черни, пламтящи очи едва не изскачаха от орбитите, а кичур черна коса падаше непрекъснато върху лицето й и тя трябваше час по час да го отмята с опакото на ръката си. В такова състояние Сади бълваше потоци от думи, а Шефа почти не говореше. Само й се хилеше. Изглежда, правеше му удоволствие да я дразни и да наблюдава спокойно как тя побеснява от яд. Дори когато веднъж тя го цапардоса, и то здраво, той продължи да я гледа най-спокойно, сякаш тя беше хаитянка, която танцува пред него хула. Да, изпитваше истинско удоволствие да я дразни, но… докато Сади не го настъпеше по мазола. А тя единствена умееше да прави това. Или поне имаше необходимата смелост. И тогава започваше истинското представление, което ничие присъствие не можеше да смути. А най-малко моето. Затова съвсем не беше нужно да проявявам деликатност и да извръщам глава. Отдавна се бях превърнал в нещо като мебел, но в мен все още имаше някакви останки от доброто възпитание, на което ме беше учила баба ми, и понякога те вземаха връх над любопитството ми. Разбира се, че бях мебел — на два крака и с редовна заплата, — но въпреки това извърнах глава към залеза.