Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Аз трябваше да върша най-различни неща, включително да вдигам в такава горещина петнайсетгодишни, тежки колкото човек рошави песове и да придавам на муцуните им изражение на нечувано блаженство, докато те гледат Шефа право в очите. Хванах Бък за предните лапи като ръчна количка и го потеглих. Но нищо не излезе. Успях да го повдигна, но само за секунда, защото той пое въздух и после го издиша. А това ми стигаше. Удари ме неописуема воня, която ме парализира. Бък се просна на дъските на антрето и остана да лежи там като проскубана кожа от полярна мечка.
Тогава Том Старк и един от репортерите го хванаха за опашката, а аз отпред — без да дишам — и го пренесохме две-три крачки до Шефа. Шефа се стегна, ние вдигнахме предната част и Бък дъхна на Шефа.
Това беше предостатъчно.
— Боже господи! — въздъхна той, след като се съвзе. — С какво храниш това куче, тате?
— Че то нищо не яде напоследък — отвърна старият.
— Не яде теменужки — тросна се Шефа и се изплю.
— То не може да стои изправено, защото задните му крака отмаляват — каза фотографът. — Ако ние успеем да го закрепим някак, всичко друго ще стане лесно.
— Ние? — възкликна Шефа. — Ние. Какво, по дяволите, значи „ние“! Що не дойдеш да го целунеш? Само да дъхне, и мляко ще се пресече, и бор ще окапе.
Шефа пое дълбоко дъх, а ние пак се напънахме. Нищо не излезе. Бък нямаше капчица сила. Опитахме шест-седем пъти, но напразно. Накрая Шефа седна на стъпалата, а ние примъкнахме Бък и положихме главата му в скута на Шефа. Шефа сложи ръка върху главата на Бък и се загледа в „пиленцето“. Фотографът щракна и възкликна:
— Фантастично!
— Аха, фантастично — отекна Шефа.
Той остана още няколко секунди тъй, с ръка върху главата на кучето.
— Кучето — каза Шефа — е най-добрият приятел на човека. В живота си не съм имал по-добър приятел от стария Бък. — Той почеса главата на животното. — Да, добри ми, стар Бък, не съм имал по-добър приятел от теб. Но, дявол да го вземе — продължи той и се изправи така неочаквано, че главата на Бък тупна на стъпалото, — и ти вониш като всички останали.
— Това да се публикува ли, Шефе? — попита един от репортерите.
— Разбира се — отвърна Шефа. — И той вони като всички останали.
След това ние разчистихме мощите на Бък от стъпалата и фотографът заработи трескаво. Той сне Шефа с фамилията във всички възможни комбинации. После прибра триножника и каза:
— Господин губернаторе, ще ни се да ви снимаме горе. В стаята, където сте живели като малък. Това ще бъде фантастично.
— Аха — рече Шефа, — фантастично.
Това беше моя идея. Фантастична наистина. Шефа в стаята си със стария учебник в ръце. Чудесен пример за хлапаците. И тъй ние се качихме горе.
Стаята беше мъничка, с гол под и облицовани с дъски стени, боядисани някога с жълта боя, от която сега имаше само жалки останки. В ъгъла стоеше голям дървен креват с високи, поизкривени табли, застлан с бяла покривка. Имаше и маса, чамова маса, два обикновени стола, едно ръждясало кюмбе, а на стената над него — две саморъчно направени полици, натъпкани с книги. Едната с христоматии, учебници по география, алгебра и други такива, а втората с извехтели книги по право.
Шефа застана в средата на стаята и бавно я заоглежда, а ние висяхме пред вратата, скупчени като овци, и чакахме.
— Господи — възкликна Шефа, — остава да се сложи под кревата старото нощно гърне и всичко ще си бъде както някога.
Погледнах под кревата — цукалото наистина го нямаше. В стаята липсваше само тази вещ. Тази вещ и кръглоликият, луничав хлапак с рижав перчем, наведен над масата при светлината на газена лампа — тогава сигурно не е имало електричество — с изгризан молив в ръка; огънят в кюмбето гасне, а вятърът от далечна Дакота бие в северната страна на къщата, долетял през равнините, покрити с твърд, замръзнал сняг, който мъждее като бисер в тъмнината, през речните корита и хълмовете, гдето боровете са стенели под напора му, а сега не стенат, защото ги няма. Прозорецът на северната стена на стаята дрънчи от вятъра, пламъкът на лампата трепти и се огъва, но хлапакът не вдига глава. Той гризе молива и се навежда все по-ниско над масата. След малко духва лампата, съблича се и ляга по гащета и фланелка. Чаршафите са твърди и студенеят. Той лежи и трепери в мрака. Вятърът налита от хиляди мили, блъска се с къщата, дрънчи по стъклата, а хлапакът усеща как в него нещо се намотава малко по малко, расте и набъбва и кара дъхът му да спре, а кръвта да бие в слепоочията, от което главата му кънти, сякаш е пещера, безкрайна като мрака навън. Той не знае как се нарича това, което расте в него. То може би няма име.