Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
И тъй в стаята липсваха само хлапакът и нощното гърне. Иначе всичко си беше на място.
— Да — казваше сега Шефа, — затрило се е някъде. Но не е голяма загуба. От клечане над течаща вода червата ти може да се схванат, както казват старите, но къде-къде по-спокойно се изучават законите. А и не се губи почти никакво време.
Шефа обичаше да се заседява в клозета. Колко пъти сме решавали съдбата на щата през вратата на банята — Шефа седнал вътре, а аз отвън на стол, с черния бележник на колене, а телефонът звъни, та се къса.
Сега фотографът започна да се разпорежда. Той накара Шефа да седне на масата, наведен над една оръфана христоматия, щракна светкавицата и първата снимка беше готова. След това направи още десетина: Шефа на стол до кюмбето, Шефа с учебник по право на колене и бог знае още какви.
Аз ги оставих да се увековечават за потомството и се спуснах бавно по стълбата.
Когато слязох долу, дочух гласове от гостната и се досетих, че това са старият, Луси Старк, Сади Бърк и момчето на Шефа. Упътих се към задния вход. Черната прислужница хлопаше в кухнята и се чуваше как си мърмори нещо за себе си и за Исуса. Прекосих голото място между къщата и оградения заден двор. Когато ливнат есенните дъждове, тук ще бъде само кал, нашарена със следи от кокоши крака. А сега имаше само прахоляк. До вратника на задния двор растеше сапунено дърво и щом пристъпих, окапалите плодове взеха да се пукат под нозете ми като дървеници.
Влизайки навътре, минах край редица островърхи дървени курници, сложени върху кипарисови пънове, за да няма влага. Продължих към плевнята и яхъра, където край голям железен котел за варене на меласа стояха, оклюмали глави от вечния срам за своя род, два яки, ала проскубани катъра. Котелът беше превърнат в поило. Над него стърчеше тръба с кран. Едно от нововъведенията на Шефа, които не се виждаха от пътя.
Продължих покрай яхъра, построен от талпи, но покрит с хубав ламаринен покрив, и се спрях до оградата, зад която се издигаше могила. Зад плевнята земята беше отмита и изровена от пороите и тук-таме бе струпан вършинак, за да спира водата. Сякаш можеше да я спре. На стотина крачки, под самата могила, се виждаше горичка от нискостеблени дъбове. Почвата там, изглежда, беше влажна, защото тревата и буренакът край дъбовете растяха буйни и зелени. На фона на голия склон отвъд тази зеленина изглеждаше просто неестествена. Там се търкаляха две свини — като два сиви цирея върху тялото на земята.
Слънцето вече клонеше към залез. Облегнат на оградата, аз се загледах на запад, откъдето се разливаше светлината, и вдишвах сухия, чист, амонячен мирис, който при залез лете винаги се носи около оборите. Помислих си, че ако им потрябвам, ще ме намерят. Нямах представа кога може да стане това. Шефа със семейството си, разсъждавах аз, ще спи у баща си. Репортерите, фотографът и Сади ще се върнат в града. Господин Дъфи може би ще преспи в хотела в Мейсън. А не е изключено да поканят тук и двама ни. Но ако им хрумне да ни сложат на едно легло, вдигам се и тръгвам пеша за Мейсън. Ами Захарчо? Не, омръзна ми да мисля за тях. Да се настаняват както знаят, пет пари не давам.
Облегнат на оградата, така се бях навел през нея, че панталоните ми се бяха изпънали и бутилката в джоба ме убиваше. Помислих известно време по този въпрос, като същевременно се възхищавах от цветовете на залеза и вдишвах сухия, чист, амонячен мирис, след което измъкнах бутилката. Опънах една глътка и пак я прибрах в джоба. Облегнат на оградата, зачаках цветовете на залеза да избухнат в стомаха ми и те не закъсняха да сторят това.
Чух как някой отвори и затвори вратника на задния двор, но не се обърнах. А след като не се обърнах, значи, никой не беше отворил скърцащия вратник, и това е един чудесен принцип, стига да го знаеш. Лично аз бях научил този принцип още в колежа, от една книга, и оттогава не го изпусках за нищо на света. На този принцип дължах успеха си в живота. Благодарение на него бях станал човек. Това, което не знаеш, не те тревожи, защото то не съществува. В онази книга това нещо беше наречено Идеализъм и след като заучих този принцип, аз станах Идеалист. В онези дни бях твърдо убеден Идеалист. Ако си Идеалист, няма значение какво вършиш и какво става около теб, защото всичко това е нереално, не съществува.
Стъпките, заглушавани от меката прах, се приближаваха все повече. После оградата скръцна и се огъна, защото още някой се беше облегнал на нея и се наслаждаваше на залеза. Ние с господин X се наслаждавахме на залеза две-три минути при пълна тишина. Ако не беше дишането му, нямаше да разбера, че той стои до мен.