Чудовището на нашата улица

И Мелъди знаеше какво. Всичко знаеше — че е РАД, че е наследник на Доктор Джекил и Мистър Хайд, че някакъв химикал в потта му провокира превръщането му в Ди Джей Хайд, че Ди Джей е импулсивен, обича музиката и винаги е душата на компанията. А също, че такъв живот не бе за нея. Затова трябваше да прави всичко по силите си да предпази Джаксън от прегряване.

— Може би трябва да си починем малко — предложи тя.

Той пренебрегна предложението й и продължи напред.

— Мама ми каза, че в училище има и други РАД. Не сме само аз и Франки. Това добре ли е?

Вятърът повя и ги поръси с хладни капки дъжд от листата над тях, които опръскаха лицето на Мелъди. Но нито неочакваният дъжд, нито дори новините за съществуването на други РАД я жегнаха толкова, колкото ревността. Ами ако Джаксън поискаше да излиза с други момичета от РАД вместо с нея? Те може би бяха по-интересни и със сигурност имаха повече общи неща помежду си.

— Намали малко, моля те! — рече тя и рязко прекърши клончето под крака си с възмущението на някой, когото току-що са изоставили. — За къде бързаш?

— За къде бързам ли? — сопна й се Джаксън в отговор. — Къщата на Франки е в другия край на клисурата, а полицаите са навсякъде. Ще арестуват всеки, който е навън по това време и ще го отведат на разпит. Малко пот от напрежението и горещината под лампата за разпит и… „Здравей, знаеш кой е“!

Мелъди повдигна вежди и скръсти ръце. За първи път го виждаше да избухва.

— Извинявай — промълви Джаксън, а огънят в лешниковите му очи се стопи до малки искрици. — Мама беше доста напрегната. Предполагам, че съм се заразил от нея — той се приближи. — Ако и мен ме заловят, тогава кой друг ще прави това? Той се наведе и нежно и дълго целуна Мелъди. Искреността му обви устните й като мехлем.