Чудовището на нашата улица

— Да? — отвърнаха и двамата в един глас.

— Мели иска да си ляга, а на мен ми е скучно! Искате ли да играем UNOOOOO?

— Естествено! — извика Глори от всекидневната. В гласа й се долови подозрение, но и радост.

— Питам искате ли да играем UNOOOOO?

— Да! — викна майка й отново.

— UNOOOOOOOOOO!

Като се кикотеше, Мелъди затвори вратата зад себе си, без повече да подлага на съмнение самоотвержеността на Кандис. UNO с родителите им в събота вечер бе върхът на саможертвата за Кандис — положително доказателство, че тя не бе просто играч, а отборен играч.

Навън улицата бе притихнала и мразовита. Навъсен мрак и ресни от дъжд покриваха Радклиф Уей като подгизнало вълнено пончо. Люлката на верандата проскърцваше от вятъра. Клоните се люшкаха и листата плющяха едно в друго. Зад тъмните прозорци на съседите проблясваха свещи. Както миналата вечер, когато тенекиените кутии дрънчаха по училищния паркинг, Мелъди отново се почувства, сякаш бе прекрачила снимачната площадка на някой ужасно посредствен филм на ужасите. И въпреки това не се страхуваше, или поне не за себе си.

Тя се спря на верандата, заслушана в шума от мокрите гуми на минаващата полицейска кола.

Чисто е.

Време бе.

Вятърът прерасна в буря. С едно движение тя наметна качулката на глава, скочи надолу по стъпалата, зашляпа през мократа поляна и пресече улицата. Розовите й маратонки бързо подгизнаха.

След като стигна зад светлата къща на Джаксън, която излъчваше надежда дори в най-мрачните дни, Мелъди навлезе в клисурата.

— Защо се забави толкова? — прошепна той, скрит дълбоко някъде сред храстите.

— Къде си?

— Следвай светещото в мрака сърце — отвърна той, без да спре за целувка.

— Какво…? — започна Мелъди. — О! — Тя се усмихна, когато забеляза на гърба на шапката зелената неонова лепенка във формата на сърце.

— Падна ми се от кутия зърнена закуска — обясни той, докато прескачаше купчина паднали клони и лъщящи листа. — Няма да привлича толкова внимание, колкото фенерчето.

— Така е — Мелъди дишаше тежко, като се опитваше да не изостава. — Как се измъкна?

— Мама знае, че излязох.

— И тя сама те пусна?

— С нея имаме нов договор — да си казваме всичко — прошепна Джаксън. — Само истината, без тайни. Пълно доверие. Казах й, че Франки се нуждае от помощта ми и тя не възрази. Всички тези неща за подкрепа в обществото са важни за нея.

Изведнъж Мелъди се запита защо и тя не се бе сетила за това. Родителите й винаги са били честни и открити с нея. Може би ще им каже утре сутринта… ако преди това полицията не я залови.

— Тя не се ли разтревожи? — попита Мелъди.

Най-накрая Джаксън се обърна към нея. Капки дъжд покриваха големите му очила.

— Шегуваш ли се, направо полудя. Но аз й казах, че единственият начин да й простя, задето не ми е казала за… — той спря, за да не ги чуе някой — знаеш какво, е да сме напълно открити отсега нататък.