Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Студено, влажно, кално. В едно село офицер ни спря и запита къде отиваме. Когато му отговорих, поиска да ме свали.
— На офицерски кандидати не се полага каруца!
— А полага ли се да ги раняват?
Обясних му, че съм получил превозното средство официално, от комендантството в Русе, гдето чинът ми се виждаше тъй ясно, както и сега. Освен това, записаха го заедно с името ми и името на каруцаря. Няма нужда да прибавям, че представих и документ, че аз съм аз.
— Станало е грешка!
Турчинът само това чакаше.
— На Рушчук! На Рушчук!
Войниците, които бяха слезли, стояха настрана. А офицерът настоява да сляза и аз, като каруцарят се върне веднага. При това направи ми бележка, че съм прибрал и войници. Това бе вече премного. Отвърнах, че счетох за грехота да ги оставя да цапат из калта, когато каруцата и без това върви и то само с един човек и един сандък.
Тоя спор би продължил до вечерта, ако не бих се решил да му туря край.
— Господин капитан, колата е в разпореждане на русенското комендантство и вие пречите да се изпълни едно нареждане на по-старши от вас. При това аз съм от първа дивизия и се гордея с нея. Полковете са в настъпление и всеки ден водят бой. Вместо вие да съдействувате на връщащите се по частите си да пристигат по-скоро, вие само им препятствувате. Аз продължавам с каруцата и никой не може да ме спре. А ако вие продължавате да настоявате, ще попитам за името ви и щом пристигна, веднага ще се явя на командира. Той ще знае как да постъпи. Казвам се еди-кой си, чина ми знаете, полка ми виждате!
Капитанът остана поразен. Войниците, които бяха свидетели на цялата разправия, го гледаха непрекъснато.
— Качвай се — извиках, като да им давах бойна команда.
„Напред“ в ушите им отекна. И без да погледнат тиловака, двамата фронтоваци се метнаха в колата.
— Карай!
Колата се понесе по шосето с такава бързина, че калта хвърчеше от колелата чак до канавките! Турчинът не бе прост. Шиба ли, шиба коня.
— По-полека бе, ще го пребиеш.
— Той издраф, той издраф!
Спътниците ми бяха отлични момчета. Единият, Рангел — скромен, тих, почти мълчалив. Другият, Стоимен — отворен, отракан и много разговорлив. Държал с брата си ханче, сам той готвел. Ето как пътувах с готвач. Гостилничарските му способности проличаха много скоро.
И втората вечер стигнахме навреме до едно село, гдето останахме да пренощуваме. Влязохме в една къща, в която намерихме само един старец. Понеже бяхме уморени и измръзнали, седнахме тихо край огъня и почти не ни се говореше.
След малко дойде една възрастна жена, със завита с шал глава, навлечена с много дрехи, от които тези, които се виждаха, бяха скромни. И по облеклото, и по лицето, колкото и да бе закрито, веднага се разбираше, че не можеше да бъде селянка. Старецът също имаше граждански вид. При това и двамата правеха впечатление на интелигентни. Облеклото не можеше да заблуди.
Стоимен свали куртката, запретна ръкави и почна да чисти кокошките, които много благоразумно, както миналата вечер, бе уловил още в предишното село. Пристигаме с яденето си. Заповядайте!
Кроткият ни вид бе напълно успокоил старите, които излизаха, влизаха. По едно време при нас дойде млада жена, която не бе счела дори за нужно да се преобразява. Каза добър вечер. Ръкува се.
Разговорихме се. И всичко се обясни. Като мнозина, и те избягали от Букурещ и намерила прибежище в това село. С нея са родителитей. Мъжътй е офицер, на война, никакви новини няма от него. Госпожата говореше великолепно френски.
Супата бе готова, кокошките — сварени. Поканих всички на вечеря. От своя страна госпожата ни покани в една вътрешна стая, гдето с помощта на тринадесет-четиринадесетгодишната си дъщеря, която не видях кога се роди, бе наредила царска трапеза. Три сребърни прибора красяха нашите места.
Бях се вече обръснал, и тримата се измихме както трябва, за да заприличаме на хора, облякох новите си — офицерски дрехи, с които още първия път бях тръгнал от София, и тържествено всички насядахме край масата.
Тая вечер ми остави един от най-красивите спомени от войната.
Рангел, чиято кротост бе спечелила симпатиите на всички, ме погледна, без да похваща хляба.
— Какво има, Рангеле, защо не почваш?
— Ами да се прекръстиме, господин кандидат!
Стоимен едва не се задави. С пълна уста, както държеше лъжицата, премести я в лявата си ръка и вдигна дясната. Всички последваха примера му.