Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Някой друг? Но кой? Никой от останалите не го беше грижа дали Саймън е жив, или мъртъв, а и не можеше да ги обвинява за това. Как можеш да обвиняваш някого, когато всеки миг е битка да поемеш глътка въздух, да издържиш на горещината, да си свършиш работата под бича на жестокия господар?

Този път нямаше приятели, които да го спасят. Бинабик и Мириамел, дори да успееха да проникнат в двореца, никога не биха дошли тук. Те търсеха краля. А и нямаше никаква причина да се надяват, че Саймън все още е жив. Тези, които го бяха спасявали по-рано — Джирики, Джосуа, Адиту — бяха безкрайно далеч, някъде сред пасищата или напредваха към Набан. Каквито и приятели да беше имал в двореца, отдавна ги нямаше. А дори да успееше да се освободи от това колело, къде можеше да отиде? Какво можеше да направи? Инч щеше да го хване пак и следващия път господарят на леярната можеше и да не приложи чак толкова постепенно мъчение.

Отново напрегна всичките си сили да провери въжетата, но те бяха яки, изплетени да издържат огромните тежести в леярната, и въобще не помръднаха. Можеше да се напряга дни наред, но само щеше да разкъса кожата на китките си. Не можеха да му помогнат и клиновете върху гредите на колелото, за които бяха завързани — Инч ги беше забил внимателно между влакната, без да ги поврежда.

Парещите болки в ръцете и краката му се засилваха. Саймън усети как ужасът в него се разраства като тътен на барабани. Не можеше да помръдне. Каквото и да се случеше, колкото и зле да се почувстваше, колкото и силно да крещеше и да се напрягаше да се освободи, не беше в състояние да направи нищо.

Щеше да е почти облекчение, помисли си той, ако се появеше Приратес и видеше, че Инч го е приковал. Червеният проповедник щеше да извърши ужасяващи неща с него, но поне щяха да са различни ужасяващи неща — остри болки, дълги болки, слаби и непоносими болки. Сегашните, беше сигурен той, щяха да се засилват постепенно и неотклонно. Скоро и гладът щеше да започне да го измъчва до непоносимост. Беше изминал повече от цял ден, откакто беше ял за последен път, и не можеше да престане да мисли за последната пълна с помия чаша с копнеж, който граничеше с безумство.

Щом отново се завъртя с главата надолу, стомахът му се сви и за момент той престана да усеща умопомрачителния глад. Това беше съвсем слаба утеха, но пък и надеждите на Саймън ставаха все по-незначителни.