![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
И Моргенес, и Джосуа, и Бинабик, и всички останали го бяха използвали, реши той. Бяха взели едно момче, което дори не знаеше как да напише името си, и го бяха превърнали в свое оръдие. Поради манипулациите им беше изхвърлен от своя дом, беше се превърнал в изгнаник, беше станал свидетел на смъртта на много свои близки и на разрухата на много скъпи и праведни неща. Лишен от правото да направлява съдбата си, беше запокитван в какви ли не посоки и му бяха съобщавали само полуистини, за да го държат в подчинение и да продължава да им служи. Заради Джосуа се беше изправил срещу дракон и беше победил, но му бяха отнели Великия меч, за да го дадат на друг. Заради Бинабик беше останал в Ийканук — кой можеше да каже със сигурност, че Хейстън ще бъде убит, ако бяха тръгнали преди това? Беше тръгнал с Мириамел, за да я защитава, и беше пострадал, като първо попадна в тунелите, а сега бе прикован към това колело, върху което сигурно щеше и да умре. Всичко му бяха взели, всичко, което имаше. Бяха го използвали.
А Мириамел беше отговорна и за други свои простъпки. Беше го подвела, отнасяйки се с него като с равен, независимо че беше кралска дъщеря. Беше му станала приятелка, или поне твърдеше така, но не го беше изчакала да се върне от пътуването из северните планини. Не, вместо това беше тръгнала сама, без да остави дори една думичка за него, сякаш приятелството им никога не беше съществувало. И се беше отдала на друг мъж — беше му дарила непорочността си, без дори да го харесва! Беше целунала Саймън, беше го накарала да си мисли, че безнадеждната му любов има някакво значение за нея… след което беше се отрекла пред очите му от собствените си постъпки по възможно най-жестокия начин.
Дори майка му и баща му го бяха изоставили — бяха умрели, преди изобщо да ги е видял, бяха го лишили от биография и минало, освен онова, което му разправяха камериерките. Как смееха!? И как го бе допуснал Бог?! Дори Бог го беше измамил. Нали казваха, че се грижел за всички създания на този свят, но явно изобщо не го беше грижа за Саймън, най-нищожния му раб. Как беше възможно Бог да обича някого и да го подложи на такива страдания, каквито беше изстрадал Саймън, който нямаше никаква вина, освен че искаше да постъпва справедливо?
А като прибавка към целия му гняв към така наречените му приятели, злоупотребили с доверието му, изпитваше още по-огромна ненавист към враговете си. Инч, това брутално животно — не, дори по-отвратителен от всяко животно, защото нито едно животно не те подлага на мъчения. Крал Елиас, хвърлил целия свят във война, подложил го на неописуеми ужаси, глад и смърт. Утук'ку със сребърната маска, която бе изпратила ловците си да преследват Саймън и приятелите му и бе убила Амерасу. И накрая убиецът на Моргенес, свещеник Приратес, който не таеше в черната си душа нищо освен унищожителна злоба.
Но най-големият виновник за всички страдания на Саймън, изглежда, беше онзи, чиято ненаситна ненавист беше толкова огромна, че дори гробът беше тесен за нея. Ако някой трябваше да понесе най-мъчителното възмездие, това беше Кралят на бурите. Инелуки беше хвърлил в разруха населения с невинни хора свят. Именно той беше съсипал живота и щастието на Саймън.
Понякога му се струваше, че единствено омразата му го крепи жив. Когато мъките ставаха непосилни, когато имаше усещането, че животът му се изплъзва или вече не е под контрола му, инстинктът да оцелее и да отмъсти беше единственото му спасение. Щеше да остане жив, докато може, дори само за да върне част от страданията си на всички, които го бяха оскърбявали. Щяха да си платят за всяка ужасяващо самотна нощ, за всяка рана, за всяко страдание, за всяка сълза.
Докато се въртеше в мрака на ръба на разсъдъка и умопомрачението, Саймън за хиляден път се заричаше да отмъсти за всяка понесена болка.
В първия момент му се стори, че е светулка, потрепваща в периферията на зрението му — нещо незначително, което блещукаше без светлина, точица не-чернота сред потъналия в тъма свят. Саймън, чиито мисли се лутаха като обезумели сред сковаващите болки и глада, изобщо не разбираше какво би могло да е.
„Ела“, прошепна някакъв глас.
Непрекъснато чуваше гласове през целия този втори ден — или беше третият? — на колелото. Какво значение можеше да има поредният от тях? Какво значение можеше да има някакво танцуващо петънце светлинка?