Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Добре. Кога?

— Работим ускорено, госпожо — отвърна Банат, без да спира да навързва козите плондери.

— Колко имаме? — попита Фурията, приклекна и се подпря на ръката си.

Банат отново плю намръщено.

— Това е всичко.

— Съвсем недостатъчно.

— Така е.

— Изпращал ли си искане за подкрепления?

Банат вдигна поглед и примигна.

— Подкрепления? Не, госпожо.

— Долу има още от опълченците. Чакат.

— Може би някой е почнал талийците.

Фурията се сети за Копринения и се върна към мокренето на парцали.

— Може би.

Войниците вдигнаха едно буре и потеглиха. Банат нарами меховете с масло.

— Наслука! — викна Фурията.

Червенокосият ветеран нагласи шлема си и пусна злобна усмивка.

— Тъй вярно.

Фурията се върна на парапетите. Избърса ръце и погледна навън. Джек вдигна щита над нея. Долу малко по малко към стената се промъкваха още котки. Толкова много… А и повечето стрелци с лък изглежда бяха предимно от сетските племена…

Възгласи отклониха вниманието й. Хората махаха на опълченците, които се катереха по наредените край стената стълби. Фурията зяпна — Кой, в името на Бездната, е наредил това? Оттегли се в стълбищната кула за по-добър поглед. Във вътрешността, нагоре по витата стълба, отекваше шляпането на сандали.

Тогава по цялата стена се възцари необичайно мълчание. Фурията мигновено замръзна, когато виковете на ранените изведнъж изпълниха нощта. Гласовете умоляваха за вода и за помощ. От мрака жена проклинаше обсадителите с редица неприлични думи, достойни за някой джакатански пират. Фурията замря, напрегнато заслушана, и по ръцете й премина тръпка. Стрелбата от лъковете бе секнала; катапултите бяха спрели. Навсякъде по стената хората се изправяха и се гледаха с почуда. Пристъпът беше ли спрян? Бяха ли ги отблъснали?

Фурията стоеше неподвижно, ала мислите й се въртяха по същия път. Спряха стрелбата — нови части, които не е искала — спряха стрелбата — Богове в Преизподнята! Тя хукна към свода и там, оттатък вътрешната извивка на куртината, зърна ясно забележимата висока тънка фигура на капитан Хармин Елс Д’Шил, самия Усмихнат, начело на колона от тръгнали по стълбата опълченци. Тя посочи и извика:

— Не им давайте да…

Нечия ръка, положена на врата й, я дръпна назад. Болка прониза страната й. Падна на каменния под, където се сгърчи от раната; сякаш я пробождаше цялата. Докато премигваше през завеса от болка, съзря над себе си Джек. Лицето му беше безизразно. Той прибра камата и извади късия си меч. Вдигна го с две ръце над нея и се спря.

— Амарон — изрече той — изпраща съжаленията си.