Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Маке излезе и даде знак на Вагнер да го последва. Лизелоте седеше на пода и пищеше истерично. Маке отвори вратата на салона и викна Рихтер и Шнайдер.
И четиримата излязоха от къщата.
— Понякога насилието е напълно ненужно — замислено каза Маке, докато влизаха в колата. Вагнер хвана волана и инспекторът му даде адреса на дом фон Улрих.
— Но понякога е най-лесният начин — добави той.
Фон Улрих живееше в квартала на църквата. Къщата му бе просторна стара сграда, която той явно не можеше да си позволи да поддържа. Боята се лющеше, перилата ръждясваха, а един счупен прозорец бе уплътнен с картон. Това не беше необичайно — военновременните икономии означаваха, че за много жилищни постройки не се полага грижа. Прислужницата им отвори вратата. Маке предположи, че тя е жената, чието умствено изостанало дете е предизвикало целия проблем — но не си даде труда да се занимава с нея. Нямаше смисъл да се арестуват момичета. Валтер фон Улрих влезе в приемната от една странична стая. Маке си го спомни — братовчедът на Роберт фон Улрих, чийто ресторант той и брат му бяха купили преди осем години. По онова време господин фон Улрих бе горд и арогантен. Сега носеше опърпан костюм, но държането му все още бе дръзко. — Какво искате? — започна той в опит да звучи, сякаш все още имаше властта да иска обяснения.
Маке нямаше намерение да губи много време.
— Закопчейте го — нареди той.
Вагнер пристъпи напред с белезниците.
Висока хубава жена пристъпи и застана пред фон Улрих. — Кажете ми кои сте вие и какво искате — попита тя. Явно беше съпругата. Звучеше с лек чужд акцент — никаква изненада.
Вагнер силно я зашлеви през лицето и тя се олюля.
— Обръщай се и доближи китките си — нареди
Вагнер на фон Улрих. — Иначе ще й потроша зъбите.
Фон Улрих се подчини.
По стълбите се втурна красива млада жена в сестринска униформа.
— Татко! Какво става?
Маке се запита колко ли още хора можеше да има в къщата. Изпита леко притеснение. Едно обикновено семейство не можеше да се справи с обучени полицейски служители, но голяма тълпа беше в състояние да предизвика такава неразбория, та фон Улрих да се измъкне.
Той обаче не искаше да се бори.
— Не заставай срещу тях! — настойчиво се обърна към нея той. — Върни се! Сестрата изглеждаше ужасена и извърши, каквото и казаха.
Маке заповяда:
— Ззаведете го в колата.
Вагнер изкара фон Улрих през вратата.
Жената се разплака.
Медицинската сестра попита:
— Къде го отвеждате?
Инспекторът отиде до входната врата и погледна трите жени — слугинята, жената и дъщерята.
— Всички тези неприятности — изрече той. —
Заради едно осемгодишно идиотче. Не мога да ви разбера.
Излезе и се настани в автомобила.
Изминаха краткия път до „Принц Албрехт“. Вагнер паркира от задната страна на сградата на Гестапо до десетина точно такива черни коли. Всички излязоха от колата. Вкараха фон Улрих през един черен вход, свалиха го до подземието и го въведоха в облицована с бели фаянсови плочки стая. Маке отвори някакъв шкаф и извади от него три дълги и тежки сопи, прилични на американски бейзболни бухалки. Даде по една на всеки от сътрудниците си. — Пребийте го — нареди той и ги остави да свършат работата.
VI
Капитан Владимир Пешков, началник на берлинския отдел на военното разузнаване на Червената армия, се срещна с Вернер Франк на Гробището на инвалидите край канала Берлин-Шпандау. Изборът на мястото бе добър. Докато внимателно оглеждаше парка, Володя се увери, че никой не е последвал него или Вернер. Единственият човек освен тях беше забулена в черно възрастна жена, но тя си тръгваше. Срещаха им бе при гробницата на генерал Шарнхорст, голям пиедестал с полегнал лъв, отлят от бронза на пленени неприятелски оръдия. Беше слънчев пролетен ден, двамата млади разузнавачи свалиха връхните си дрехи и се заразхождаха покрай гробовете на бележитите немци. След подписването на германско-съветския пакт преди почти две години съветската страна продължи да извършва шпионски действия в Германия; съответно продължи и следенето на персонала на съветското посолство. Всички смятаха договора за временен, но никой не бе наясно колко ще трае тази временност. Ето защо агентите на контраразузнаването следяха Володя навсякъде. Каза си, че те несъмнено можеха да определят кога излиза на истинска тайна разузнавателна мисия, понеже именно тогава се отърваваше от тях. Излизаше ли да си купи кренвирши за обяд оставяше ги да вървят подире му. Питаше се дали са достатъчно умни, за да съобразят това. — Да си виждал Лили Маркграф напоследък? — попита Вернер. И двамата бяха излизали с нея по различно време. Володя я беше завербувал; тя се научи да кодира и декодира съобщения с разузнавателния шифър на Червената армия. Разбира се, Володя не би го разкрил на Вернер.