Зимата на света [bg]

— Смятам, че нещата се изясняват отлично.

Валтер му кимна.

Карла искаше да се намеси: нищо не е изяснено! Но Окс заговори отново:

— Приблизително колко деца сте прехвърлили през, да речем, последните дванадесет месеца?

— Десет — отговори Вилрих. — Точно толкова.

Той се усмихна самодоволно.

— Ние, хората на науката, предпочитаме да не работим с приблизителни стойности.

— Десетима пациенти от общо…?

— Понастоящем тук имаме сто и седем деца.

— Много малък дял! — каза Окс.

Карла се ядосваше. Окс явно беше на страната на Вилрих. Защо баща й търпеше това?

Окс продължи:

— Тези деца едно оплакване ли имаха, или различни?

— Различни.

Вилрих отвори една папка на бюрото си.

— Идиотизъм, синдром на Даун, микроцефалия, хидроцефалия, малформации на крайниците, на главата и на гръбначния стълб, парализа. — И Вие имате инструкции да изпращате такива пациенти в Акелберг. Това си беше истински скок — първото споменаване на Акелберг и първото предположение, че Вилрих получава нареждания от по-висшестояща инстанция. Може би пък Окс бе по-изкусен, отколкото изглеждаше. Вилрих отвори уста да каже нещо, но Окс му попречи с друг въпрос: — Всичките ли щяха да получат едно и също специално лечение?

Вилрих се усмихна:

— Да повторя, не бях информиран, следователно не мога да кажа.

— Вие просто сте изпълнил… — Получените нареждания, да.

Окс се усмихна.

— Вие сте разумен човек. Внимателно подбирате думите си. Децата на различни възрасти ли бяха? — Първоначално програмата бе ограничена за деца под три години, но по-сетне бе разширена, за да принесе полза на всички възрасти, да. Карла си забеляза споменаването на думата „програма“. Досега това не беше признавано. Тя започна да схваща, че Окс е по-умен, отколкото можеше да се стори на пръв поглед. Следващото изречение на пастора сякаш потвърждаваше нещо вече заявено: — И всички еврейски деца с увреждания са били включени, независимо от характера на уврежданията им. За миг се възцари тишина. Вилрих изглеждаше смаян. Карла се запита откъде ли Окс можеше да знае за еврейските деца. Може би не знаеше — може би просто предполагаше.

След известна пауза свещеникът додаде:

— Еврейски деца и — трябваше да кажа — деца от смесен расов произход.

Вилрих не продума, но леко кимна.

Гостенинът му продължи:

— В наше време е необичайно да се дава предпочитание на еврейските деца, нали?

Вилрих погледна настрани.

Пасторът се изправи и когато заговори отново, в гласа му звънтеше гняв: — Вие ми казахте, че десет страдащи от различни заболявания деца, от които вероятно не всички могат да извлекат полза от едно и също лечение, са били изпратени в специална болница, от която не са се върнали; казахте ми, че еврейските деца са били с предимство. Какво мислехте, че е станало е тях, господин професор Вилрих? За Бога, какво мислехте?

Вилрих сякаш щеше да заплаче.

— Разбира се, можете да не кажете нищо — продължи по-спокойно Окс. — Само че един ден същият въпрос ще Ви бъде поставен от една по-висша инстанция, всъщност — от най-висшата от всички инстанции. Той протегна ръка напред и осъдително посочи с пръст.