Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Затворете вратата — започна Маке.
Окс с неохота го направи и каза:
— Добре би било да имате хубаво обяснение за това нахлуване.
— Седни и млъкни — отговори му Маке.
Окс бе зашеметен. Сигурно не му бяха нареждали да мълчи от детските му години. Обикновено духовниците не получаваха обиди, дори и от полицията.
Националсоциалистите обаче не обръщаха внимание на подобни условности.
— Това е скандал! — успя да произнесе Окс най-накрая. После седна. Вън от стаята запротестира женски глас — навярно съпругата. Пасторът чу, пребледня и стана от стола си.
Маке го бутна надолу.
— Седете си на мястото.
Окс бе едър мъж, по-висок от инспектора, но не се възпротиви. На Маке му харесваше да вижда такива помпозни персони смалени от страха.
— Кой сте Вие? — попита го Окс.
Маке никога не казваше. Разбира се, те можеха да се досеттят, но се страхуваха повече, ако не знаеха със сигурност. По-нататък, при невероятния случай да им бъдат задавани въпроси, целият екип щеше да се закълне, че най-напред са се представили като полицейски служители и са показали значките си. Инспекторът излезе от стаята. Хората му наблъскваха няколко деца в салона. Маке нареди на Райнхолд Вагнер да отиде в кабинета и да държи Окс там. После отиде след децата в другата стая. Завесите бяха на цветя, на полицата на камината имаше семейни снимки; удобните столове бяха тапицирани с карирана тъкан. Хубав дом и мило семейство. Защо не бяха лоялни към Райха и не си гледаха работата? Прислужницата стоеше до прозореца, притиснала устата си с ръка, сякаш да заглуши вика си. Четири деца бяха скупчени около жената на Окс, обикновена, едрогърдеста особа над тридесетина години. Тя държеше на ръце четвърто дете — момиченце на около две години с руси къдрици.
Маке я погали по главата:
— Как се казва тя? — попита той.
Госпожа Окс бе ужасена. Тя прошепна:
— Лизелоте. Какво искате от нас?
— Ела при чичо Томас, малка Лизелоте — каза Маке и протегна ръце. — Не! — извика госпожа Окс. Тя хвана по-здраво детето и се извърна настрана.
Лизелоте заплака силно.
Маке кимна на Клаус Рихтер.
Той сграбчи госпожа Окс откъм гърба, дръпна ръцете й назад и тя изпусна детето. Маке го хвана преди да падне. То се заизвива като риба, но той я хвана още по-здраво, както би задържал котка. Тя писна още по-силно. Към инспектора се втурна момче на около дванадесет години и го удари с малките си юмруци без ефект. Маке реши, че е дошло времето да го научи да уважава властите. Той постави Лизелоте на лявото си бедро, после с дясната си ръка хвана момчето за предницата на ризата и го запокити през стаята право в един от столовете. Момчето извика от страх, а госпожа Окс изпищя. Столът се наклони назад и хлапето падна на пода. Не беше наранен, но заплака. Маке изведе Лизелоте в антрето. Тя запищя с пълно гърло за мйка си. Маке я остави. Момиченцето изтича към вратата на салона, затропа по нея и завика от уплаха. Инспекторът си отбеляза, че още не се е научила да отваря. Той остави детето в антрето и се върна в кабинета. Вагнер стоеше до вратата и я пазеше; в средата на стаята стоеше Окс, побелял от страх. — Какво вършите с децата ми? — попита той. — Защо Лизелоте пищи?
— Ще напишете писмо — започна Маке.
— Да, каквото и да е — каза Окс и отиде до бюрото.
— Не сега, по-късно.
— Добре.
Маке се наслаждаваше. Рухването на Окс беше пълно, за разлика от Вернер. — Писмо до министъра на правосъдието — продължи той.
— Значи всичко е за това.
— Ще напишете, че сте разбрал, че заявленията от първото Ви писмо не са верни. Бил сте подведен от комунистически конспиратори. Ще се извините на министъра за причинените от невнимателните Ви действия неприятности и ще го уверите, че повече няма да говорите за тези неща с никого.
— Да, да, ще го направя. Те какво правят с жена ми?
— Нищо. Пищи заради това, което ще й се случи, ако Вие не напишете писмото.
— Искам да я видя.
— Ако ми досаждате с глупавите си искания, става по-зле за нея.
— Разбира се, съжалявам, простете.
Противниците на националсоциализма бяха толкова слаби. — Напишете писмото тази вечер и го изпратете утре сутринта.
— Да. Да Ви изпратя ли копие?
— Писмото Ви ще дойде при мен, идиот такъв. Да не мислите, че министърът лично чете безумните Ви драсканици?
— Не, не, разбира се.
Маке отиде до вратата.
— И стойте настрана от хора като Валтер фон Улрих.
— Да, обещавам.