Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
После се будех и заспивах, търсех път през канари и водопади, търсех трескаво нещо, което бях загубила. Будех се и заспивах, преследвана през гори от нещо ужасно и непознато. Будех се и заспивах, с нож в ръката, червен от кръв, но чия, не знаех.
Събудих се напълно от миризма на изгоряло и веднага се изправих. Дъждът беше спрял, именно тишината ме събуди. Миризмата на дим беше силна, обаче не бе част от съня.
Подадох глава от дупката си като охлюв, който предпазливо наднича от черупката си. Небето беше бледо лилаво-сиво, осеяно с оранжеви ивици над планините. Гората около мен бе тиха и мокра. Наближаваше залез и мракът се събираше в падините.
Изпълзях навън и се огледах. Потокът зад мен течеше с пълна сила и клокоченето му бе единственият звук, който се чуваше. Земята се издигна под мен към малък хребет. На върха му имаше голяма топола — източникът на дима. Дървото беше ударено от мълния; половината му корона беше още зелена и се очертаваше рошава на фона на бледото небе. Другата половина беше почерняла, както и едната страна на масивния ствол. Бели струйки дим се издигаха от него като призраци, избягали от робството на заклинателя, и червените линии на огъня просветваха мимолетно под почернялата коруба.
Огледах се за обувките си, но не можах да ги открия в сенките. И тръгнах боса по склона към овъгленото дърво, пъшкайки от усилие. Всичките ми мускули се бяха сковали от съня и студа. Имах чувството, че и аз съм дърво, което бавно оживява, тръгва по хълма с разкривените си и тромави корени.
До дървото беше топло. Блажено, прекрасно топло. Въздухът миришеше на пепел и изгоряло, но беше топло. Застанах възможно най-близо, разперих широко наметалото си и застинах, вдигайки пара.
Известно време дори не се опитвах да мисля; просто стоях там, усещах как измръзналата ми плът се сгрява и омеква отново. Но когато кръвта ми пак потече по вените, натъртванията започнаха да ме болят и изпитах огромен глад; беше минало доста време от закуската.
Вероятно щеше да мине още повече време до вечерята, помислих си мрачно. Тъмнината вече пълзеше от падината, а аз все още бях изгубена. Погледнах към отсрещния хребет; нямаше и следа от проклетия кон.
— Предател — промърморих. — Вероятно е избягал, за да се присъедини към някое стадо елени.
Потърках ръце; дрехите ми бяха почти сухи, но температурата падаше; щеше да е мразовита нощ. Дали беше по-добре да я прекарам тук, на открито, близо до удареното от мълния дърво, или да се върна в дупката си, докато още беше достатъчно светло?
Някакво шумолене в храстите зад мен ме накара да реша. Дървото вече се охлаждаше, но още бе горещо на допир, огънят догаряше. Нямаше да възпира дебнещи нощни хищници. При липсата на огън и на оръжия единствената ми защита беше да се скрия в тъмното като мишка или заек. Е, и без това трябваше да се върна за обувките си.
Неохотно изоставих излъчваната топлина и тръгнах към поваленото дърво. Пропълзях отдолу и видях някаква бледа издутина на тъмната земя в ъгъла. Докоснах я, но не усетих мекотата на кожените си мокасини, а нещо твърдо и гладко.
Инстинктите ми схванаха естеството на предмета, преди мозъкът да открие думата, и аз бързо отдръпнах ръка. Поседях за момент с разтуптяно сърце. После любопитството надделя над първичния страх и започнах да разравям песъчливата почва около предмета.
Наистина беше череп, с долна челюст, макар че мандибулата бе прикачена само с остатъци от изсъхнали сухожилия. Част от счупен гръбначен прешлен изтрака в него.
— „Колко време трябва да пролежи човек в земята, докато изгние?“[25] — промърморих, като завъртях черепа в ръцете си. Костта беше студена и мокра, леко загрубяла от досега с влагата. Светлината беше твърде слаба, за да видя подробности, но напипвах дебелите ръбове на челото и гладкия емайл на кучешките зъби. Вероятно беше мъж, но не стар; повечето зъби си бяха на мястото и не бяха много протрити — поне доколкото можех да преценя опипом.
Преди колко време? Осем или девет години, беше казал гробарят на Хамлет. Нямах представа дали Шекспир е разбирал нещо от криминалистика, но ми се струваше разумна преценка. Или поне повече от девет години.
Как се беше озовал тук? Чрез насилие, отговориха инстинктите ми и умът ми бързо го потвърди. Един изследовател би умрял от болест, глад или студ — прогоних тези мисли, опитвах се да не обръщам внимание на ръмжащия си стомах и на влажните дрехи, — но не би свършил заровен под дърво.