Зовът на барабана [bg]

Известно време дори не се опитвах да мисля; просто стоях там, усещах как измръзналата ми плът се сгрява и омеква отново. Но когато кръвта ми пак потече по вените, натъртванията започнаха да ме болят и изпитах огромен глад; беше минало доста време от закуската.

Вероятно щеше да мине още повече време до вечерята, помислих си мрачно. Тъмнината вече пълзеше от падината, а аз все още бях изгубена. Погледнах към отсрещния хребет; нямаше и следа от проклетия кон.

— Предател — промърморих. — Вероятно е избягал, за да се присъедини към някое стадо елени.

Потърках ръце; дрехите ми бяха почти сухи, но температурата падаше; щеше да е мразовита нощ. Дали беше по-добре да я прекарам тук, на открито, близо до удареното от мълния дърво, или да се върна в дупката си, докато още беше достатъчно светло?

Някакво шумолене в храстите зад мен ме накара да реша. Дървото вече се охлаждаше, но още бе горещо на допир, огънят догаряше. Нямаше да възпира дебнещи нощни хищници. При липсата на огън и на оръжия единствената ми защита беше да се скрия в тъмното като мишка или заек. Е, и без това трябваше да се върна за обувките си.

Неохотно изоставих излъчваната топлина и тръгнах към поваленото дърво. Пропълзях отдолу и видях някаква бледа издутина на тъмната земя в ъгъла. Докоснах я, но не усетих мекотата на кожените си мокасини, а нещо твърдо и гладко.

Инстинктите ми схванаха естеството на предмета, преди мозъкът да открие думата, и аз бързо отдръпнах ръка. Поседях за момент с разтуптяно сърце. После любопитството надделя над първичния страх и започнах да разравям песъчливата почва около предмета.

Наистина беше череп, с долна челюст, макар че мандибулата бе прикачена само с остатъци от изсъхнали сухожилия. Част от счупен гръбначен прешлен изтрака в него.

— „Колко време трябва да пролежи човек в земята, докато изгние?“[25] — промърморих, като завъртях черепа в ръцете си. Костта беше студена и мокра, леко загрубяла от досега с влагата. Светлината беше твърде слаба, за да видя подробности, но напипвах дебелите ръбове на челото и гладкия емайл на кучешките зъби. Вероятно беше мъж, но не стар; повечето зъби си бяха на мястото и не бяха много протрити — поне доколкото можех да преценя опипом.

Преди колко време? Осем или девет години, беше казал гробарят на Хамлет. Нямах представа дали Шекспир е разбирал нещо от криминалистика, но ми се струваше разумна преценка. Или поне повече от девет години.

Как се беше озовал тук? Чрез насилие, отговориха инстинктите ми и умът ми бързо го потвърди. Един изследовател би умрял от болест, глад или студ — прогоних тези мисли, опитвах се да не обръщам внимание на ръмжащия си стомах и на влажните дрехи, — но не би свършил заровен под дърво.