Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Зад балкона, трийсет метра надолу, силната слънчева светлина падаше върху яркозелена ливада, простираща се до прекалено близкия хоризонт. На ливадата седяха и лежаха в свободни пози групички хора, очевидно заслушани в импровизирания концерт на консула. Но какви хора!
Тео виждаше високи и стройни хора, които приличаха на естетите от Епсилон Еридани, бледи и голи в тънките си сини роби, но до и зад тях седеше и слушаше удивително множество от човешки типове — по-разнообразни, отколкото някога беше виждала Мрежата: хора, покрити с козина и люспи; хора, с тела на пчели и съответни очи, с многофасетови рецептори и антени; хора, крехки и тънки като скулптури от тел, с огромни черни криле, излизащи от тънките им рамене и обвити около тях като пелерина; хора, очевидно от светове с по-силна гравитация, ниски, набити и мускулести като бикове, пред които лусианците изглеждаха крехки; хора, с къси тела и дълги ръце, покрити с оранжева козина и единствено бледните им, чувствителни лица ги различаваха от холоси на отдавна изчезналите орангутани от Старата Земя; други, които приличаха повече на лемури, орли, лъвове, мечки или антропоиди, отколкото на хора. И все пак Тео някак си веднага разбра, че това са човешки същества, шокиращи, колкото и разликите помежду им. Съсредоточените им погледи, свободните им пози и стотици други недоловими човешки черти — чак до начина, по който майката с криле на пеперуда люлееше в ръцете си своето пеперудоподобно дете — свидетелстваха за обща човечност, която Тео не можеше да отрече.
Мелио Арундес се обърна, усмихна се на изражението на Тео и прошепна:
— Прокудени.
Зашеметен, Тео Лейн можа само да поклати глава и да се заслуша в музиката. Прокудените бяха варвари, а не тези красиви и понякога ефирни създания. Пленените прокудени от Бреша, като се оставеха настрана труповете на мъртвите войници, бяха от един тип — високи, да, стройни, да, но решително по-стандартни за Мрежата от това смайващо разнообразие.
Тео отново поклати глава, когато изпълнението на консула се извиси до кресчендо и завърши с една окончателна нота. Стотиците същества в полето отдолу започнаха да аплодират и ръкоплясканията им прозвучаха високо и меко в редкия въздух. Тео ги наблюдаваше да се изправят, протягат и тръгват в различни посоки… някои бързо прекрачваха объркващо близкия хоризонт, други разгъваха осемметрови криле и отлитаха. Но трети се насочиха към основата на кораба на консула.
Консулът се изправи, видя Тео и се усмихна. Той потупа по-младия мъж по рамото.
— Тео, идваш тъкмо навреме. Скоро ще започнем преговорите.
Тео Лейн премига. Трима прокудени кацнаха на балкона и свиха огромните си криле зад себе си. Всеки от мъжете имаше гъста козина с различни знаци и ленти, а кожите им бяха органични и убедителни, като на диво животно.
— Възхитително, както винаги — каза най-близкият прокуден на консула. Лицето му беше лъвско — широк нос и златисти очи, обградени от жълто-кафеникава козина. — Последното изпълнение беше Моцартовата „Фантазия в ре-минор“, нали?
— Да — отвърна консулът. — Фрийман Ванц, бих искал да ви представя г. Тео Лейн, генерал-губернатор на Хегемонския протекторатен свят Хиперион.
Погледът на лъва се насочи към Тео.
— Имам чест — рече Фрийман Ванц и протегна покритата си с козина ръка. Тео я стисна.
— За мен е удоволствие да се запознаем, сър. — Чудеше се дали всъщност все още не е във възстановителния резервоар и не сънува всичко това. Слънчевата светлина по лицето му и твърдата длан в неговата доказваха обратното.
Фрийман Ванц се обърна към консула.
— От името на Общността ви благодаря за концерта. Изтекоха ужасно много години, откакто сме ви слушали да свирите, приятелю. — Той хвърли поглед наоколо. — Можем да преговаряме тук или в някой от административните дворове, по ваш избор.
Консулът се поколеба само за миг.
— Ние сме трима, Фрийман Ванц. Вие сте много. Ще дойдем при вас.
Главата на лъва кимна и погледна към небето.
— Ще пратим лодка да ви вземе. — Заедно с другите двама, той се приближи до парапета и отскочи, пропадна няколко метра, разгъна сложните си криле и полетя към хоризонта.
— Иисусе — прошепна Тео. Той сграбчи ръката на консула. — Къде сме?
— В рояка — отвърна консулът и затвори капака на пианото. Влезе вътре, изчака Арундес и прибра балкона.
— И за какво ще преговаряме? — попита Тео. Консулът разтри очи. Сякаш почти или изобщо не беше спал през всичките дванайсет часа, докато Тео бе подложен на лечение.