Храмът на ветровете

Дори Шота да й бе отговорила, Калан не я чу.

— Шота? — Калан се хвана за облегалката на стола, за да се задържи на крака. — Можеш ли да ме ориентираш в посоката? Май не си спомням…

Шота бе до нея, хванала я за ръка.

— Ще повървя с теб донякъде, дете — каза вещицата с мек глас, изпълнен със съчувствие. — Ще ти помогна да намериш пътя.

Вървяха в мълчание. Калан се опита да се ободри с топлото пролетно утро. В Ейдиндрил бе все още толкова студено. Когато тръгваше оттам, валеше сняг. Хубавият ден не й подейства освежаващо.

Докато изкачваха вдълбаните в скалата каменни стъпала, Калан с мъка се опитваше да запомни всичко изговорено. Ако двамата с Ричард успеят да спасят всичките онези хора от чумата, щеше да е чудесно. Повечето нямаше и да разберат за огромната жертва, но това нямаше да намали облекчението, което Калан щеше да изпита при звука на детски смях или гледката на майка, щастлива, че детето й е в безопасност.

Животът щеше да възвърне смисъла си. Тя щеше да запълни празнината в сърцето си с щастието, отразено в очите на хората. Можеше да направи нещо, непосилно за никой друг. Двамата с Ричард щяха да попречат на Джаганг да причини зло на хората.

Близо до билото, Калан се спря на един завой на стъпалата и погледна към Агаден. Мястото наистина беше прекрасно с долината, сгушена между назъбените планински върхове. Спомни си, че Пазителят бе изпратил магьосник и скрин да убият Шота. Вещицата едва се бе спасила. Беше се борила с всички сили, за да си възвърне своето.

— Радвам се, че си върна дома. Радвам се за теб, Шота. Наистина. Агаден си е твой.

— Благодаря, Майко Изповедник.

Калан се вгледа в бадемовите очи на вещицата.

— Какво направи с магьосника, който те изгони от дома?

— Каквото възнамерявах. Окачих го на пръстите му и го одрах жив. Седнах и наблюдавах как магията изтича от тялото му, лишено от кожа — Тя се обърна и махна с ръка към зелената долина. — Тапицирах седалката на трона си с кожата му.

Калан си припомни, че Шота се бе заканила да стори точно това. Не бе чудно, че дори магьосници рядко се осмеляваха да припарят до Агаден. Шота бе повече от достоен противник за всеки магьосник. И един — най-малко — със сигурност го бе разбрал, макар и твърде късно.

— Не бих казала, че те обвинявам, като се има пред вид, че Пазителят го е пратил да те убие и изобщо. Ако Пазителят те бе докопал… е, знам колко се страхуваше от това.

— Задължена съм ви на вас с Ричард. Той попречи на Пазителя да завладее всички ни.

— Радвам се, че магьосникът не успя да те изпрати при Пазителя, Шота.

Калан наистина го мислеше. Тя все още бе убедена, че Шота е опасна, но в същото време установи, че вещицата е способна на състрадание.

— Знаеш ли какво ми каза онзи магьосник? — попита Шота. — Каза, че ми прощава. Можеш ли да си представиш? Дари ме с опрощението си. И помоли за моето.

Вятърът развя косата на Калан пред лицето й. Тя я отметна назад.

— Странно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Четвъртото правило на магьосника — така каза той.

В прошката имало магия според Четвъртото правило. Магия, която лекува. В прошката, която даваш, и още повече в прошката, която получаваш.