Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Има и още нещо, Ваше сиятелство. Обикалях града и не успях никъде да видя коне, затова реших да се върна за още хора, за да ми помогнат в търсенето на тези страхливци. На връщане мярнах човек на прозореца на Двореца.
Джаганг вдигна рязко поглед към мъжа.
— Моля?
Войникът посочи.
— В белия Дворец, Ваше сиятелство. Както излизах от един завой на стената, точно пред Двореца, видях някой на втория етаж да се дърпа от прозореца.
Джаганг дръпна рязко юздите на жребеца си, за да укроти нетърпението му.
— Сигурен ли си?
Мъжът закима енергично.
— Да, Ваше сиятелство. Прозорците там са високи. Кълна се в живота си, че когато се появих от завоя, онзи ме забеляза и побърза да се дръпне от прозореца.
Императорът отправи взор към пътя, от двете страни, на който се виеше шпалир от кленове, и продължи нататък към Двореца, обмисляйки ситуацията.
— Мъж или жена? — попита Себастиан.
Конникът изтри потта от челото си и си пое дълбоко дъх.
— Зърнах го само за миг, но ми се стори, че е жена.
Джаганг впи мрачните си очи в развълнувания войник.
— Тя ли беше?
Кленовите клони се полюшваха на вятъра с тихо тропотене. Джаганг изпиваше с очи войника.
— Не мога да бъда сто процента сигурен, Ваше сиятелство. Може да е било отражение от стъклото на прозореца, но ми се стори, че фигурата край прозореца е с дълга бяла рокля.
Роклята на Майката Изповедник. Дженсън си помисли, че е абсурдно да сметнат това съвпадение за отражение от стъклото на прозореца — отражение, което би накарало случайния наблюдател да си помисли, че е видял бялата рокля на Майката Изповедник.
Да, но не и се виждаше логично. Защо Майката Изповедник ще стои сама в Двореца си? Да се биеш до последен дъх е едно. Но да влезеш в бой сам — съвсем друго. Дали е възможно съгледвачът да е прав, да си имат работа със страхливци, спотаили се в миши дупки?
Себастиан скришом потупа с пръст бедрото си.
— Какво ли са намислили?
Джаганг извади меча си.
— Май ще трябва да разберем. — Извърна глава към Дженсън. — Гледай ножът да ти е под ръка, малката. Може днес да се окаже денят, който чакаш цял живот.
— Но как е възможно, Ваше сиятелство.
Императорът се изправи на стремената и се извърна широко ухилен към кавалерията си. Размаха меча си във въздуха.
Пружината бе освободена.
Четиридесет хиляди мъже се впуснаха в бясна атака, четиридесет хиляди гърла нададоха оглушителен рев. Дженсън ахна и се вкопчи в юздата на Рижка, която се понесе в галоп начело на кавалерията, препускаща към Двореца.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ОСТАНАЛА БЕЗ ДЪХ, Дженсън се наведе напред над Рижка, за да и отпусне колкото се може повече юзда в буйния галоп към ширналия се в ниското Ейдиндрил. Ревът на четиридесет хиляди мъже, надаващи бойни викове на фона на тътена от копита, бе страховит и наред с това оглушителен.
В цялата олелия, в спиращото дъха безумно препускане имаше и нещо опияняващо. Не че не разбираше мащабността и ужаса на случващото се, част от нея не можеше да устои да не бъде погълната от мощната вълна и превърната в капка от нея.
Задминаваха я жадни за кръв свирепи мъжаги с пламнали погледи. Въздухът сякаш оживя, блеснал в море от лъщящи мечове и високо издигнати боздугани, наострените върхове на копията и пиките пронизваха притихналия сутрешен въздух. Проблясващите гледки, вълните от звуци, развихрените страсти — всичко това изпълваше Дженсън с желание да извади ножа си, но не го направи. Знаеше, че и този момент ще настъпи.
Себастиан яздеше край нея, за да я пази и да не допусне да я изгуби сред хаотичната, целеустремена сган. Гласът също не я изоставяше, не замлъкваше въпреки неистовите и усилия да не го чува, въпреки мислените и молби да я остави на мира. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което и предстои, върху онова, което скоро трябваше да се случи. Не можеше да си позволи да се разсейва. Не и сега.
Докато гласът я викаше по име, настояваше да предаде волята и плътта си, изричаше в главата и загадъчните, но странно изкусителни думи, околният тътен даде на Дженсън уникалната възможност най-после да изкрещи с всичка сила, без никой да и обърне внимание: „Остави ме! Остави ме на мира!“ Подейства и безкрайно пречистващо да може да прогони гласа категорично, без да се налага да се сдържа.
Сякаш за секунда се изсипаха в града, прекатурваха огради, заобикаляха колове и прелитаха покрай сгради с шеметна бързина. След голото поле, внезапното потъване сред лабиринт от предмети и постройки и напомни за езда в гъста гора.
Не си бе представяла точно така атаката. Въображението и бе чертало строен поход сред полето. Вместо това бяха предприели диво препускане през огромния град — по широки градски артерии с великолепни сгради; с резки завои към мрачни улички, сгушени между високи каменни стени, над които се синее тясна ивица небе; с втурване в лабиринти от пазарни улички, виещи се между нахвърляни хаотично древни къщурки без прозорци. Темпото не се забавяше нито за миг, нямаше време за мислене и за вземане на решения. Всичко се сля в един безкраен, безразсъден, неумолим щурм.