Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Предай се.
Замисли се каква ирония се крие във факта, че разчита на ножа, който Господарят Рал е дал на Д’Харанския войник, за да я убие. Сега същият този нож, собственото му оръжие, щеше да бъде използвано срещу него.
Най-сетне Дженсън бе преследвачът, а не преследваният. Всеки път, щом усетеше, че губи кураж, извикваше в главата си образа на майка си, на Алтея и Фридрих, на сестрата на Алтея — Латея, дори образа на брата, с когото никога нямаше да може да се запознае — лечителя от Рауг’Мос — Дрефан. Господарите Рал бяха унищожили толкова много животи. Отначало баща и, Мрачният Рал, а сега и брат и — Ричард.
Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си.
— Остави ме на мира! — изкрещя тя, раздразнена, че гласът продължава да я тормози и и повтаря тези думи отново и отново, когато в главата и има далеч по-важни мисли.
Себастиан я изгледа свъсено.
— Моля?
Смутена, че този път го е изрекла гласно, Дженсън само поклати глава, за да му покаже, че няма нищо. Той потъна в собствените си мисли и отново впери поглед в града пред тях, изучавайки внушителното море от сгради, улици и улички. Само едно нещо липсваше в града и то държеше всички в напрежение.
С крайчеца на окото си Дженсън забеляза, че Сестрите започнаха да си шушукат. Само Сестра Пердита, онази с тъмносивата рокля и вързаната на хлабава опашка прошарена коса, не каза нищо. Когато погледите им се срещнаха, жената и се усмихна с онази своя разбираща, загадъчна усмивка, която сякаш проникваше до дълбините на Дженсъновата душа. Дженсън си помисли, че може би жената няма намерение лицето и да изразява точно това и я поздрави с кимане, дори успя да и се усмихне леко, преди да се обърне напред.
Заедно с всички други Дженсън гледаше Двореца, кацнал на високия хълм край града. Човек трудно можеше да не го гледа, белотата му бе ослепителна на фона на сивкавите планини. Високите фасадни прозорци се гушеха сред красиви мраморни колонади със златни капители. Блестящият централен купол бе опасан с наниз от прозорци, извисяващи се далеч над високите стени. Дженсън не можеше да разбере как е възможно такава красота да бъде сътворена от толкова коварен и зъл човек като Майката Изповедник.
Зловещият силует на Магьосническата кула, кацнала на хълма зад Двореца, сякаш повече и прилягаше. Дженсън забеляза, че ничий поглед не се задържа дълго върху страховитата Кула. Всеки бързаше да насочи вниманието към по-приятни за окото и сърцето гледки.
Кулата, облещена насреща им, бе по-голяма от всичко, което Дженсън би могла да си представи, може би отстъпваше единствено на Народния дворец в Д’Хара. Над външните крепостни стени, извисяващи се до главозамайващи висини, пребягваха накъсани сиви облаци. Самата Кула, скрита зад внушителните стени, представляваше сложна архитектурна комбинация от бойни кули с назъбени парапети, крепостни валове, стени, наблюдателници, подвижни мостове и свързващи покрити коридори. Ако не го бе видяла с очите си, Дженсън едва ли би повярвала, че е възможно от каменна сграда да струи толкова жива заплаха.
В тишината погледът и подири утеха в познатия образ на Себастиан, в топлите му очи, в щръкналата бяла коса. От него тя почерпи спокойствие, макар той да не я гледаше. Коя жена не би била щастлива да спечели любовта на мъж като него? Дженсън не искаше дори да си помисля какво би правила без него след смъртта на майка и.
Под леко разгърнатото наметало на Себастиан се виждаха част от оръжията му. Оглеждаше терена с премерено спокойствие. Де да можеше и Дженсън да е толкова спокойна. Внезапно я стресна мисълта, че скоро може да му се наложи да използва оръжията си, да се бори за живота си.
— Какво мислиш? — прошепна тя, накланяйки се към него. — Какво би могло да означава това?
Той и хвърли бърз, остър поглед и леко врътна глава. Не искаше да говори. Грубият му жест означаваше, че Дженсън трябва да мълчи. Тя, естествено, и сама го знаеше, беше го разбрала по мъртвешката тишина, надвиснала над десетките хиляди мъже зад тях, но не успя да се пребори с разкъсващото я неспокойство. Имаше нужда от една успокоителна думичка. Острата му реакция я сломи, накара я да се почувства нищожна.
Знаеше, че има да мисли за хиляди важни неща, но отговорът му и подейства като плесница, особено след изминалата нощ, когато той бе имал тъй отчаяна нужда от близостта и, бе я пожелал по-страстно от всякога. Тя го разбра. Не го отблъсна, макар да не се чувстваше удобно при мисълта, че не са сами, че часовите пред палатката им чуват всичко.
Разбира се, беше наясно, че не му е времето и мястото да я успокоява. Предстоеше им важна битка. Но все пак я заболя.