Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Изгорената се изкиска, след това се закашля и от устата й бликна червена пяна. Мина много време, докато се съвземе от пристъпа.
— Ох, тези младоци! Цялото човечество, а? Защо не и целият свят?
— Тронът на Сянка е на този остров — рече Кътър.
При тези му думи далхониецът се сепна.
Изгорената кимаше.
— Да, да, всичко добива смисъл — наведнъж! Тайст Едур — цяла флота тръгнала да го търси, флота от много далече, и ето че са го намерили. Ще узурпират властта на Амманас и Котильон, и какво от това? Тронът на Сянка — и ние се бихме заради това!? Какво прахосване — корабите, войниците ни, собственият ми живот, заради Трона на Сянка? — Кашлицата отново я задави.
— Битката не е наша — изръмжа другата. — Ние дори не търсехме бой, но глупаците не се интересуваха от преговори. Гуглата ми е свидетел, островът дори не е наш, не е в Малазанската империя. Потърси си други…
— Не! — изкънтя гласът на далхониеца.
Жената изненадано се обърна към него.
— Пътнико, бяхме достатъчно ясни в благодарността си, че ни спаси живота. Но това едва ли ти позволява да команд…
— Тронът не бива да се отстъпи на Едур — заяви мъжът. — Не оспорвам командването ви, капитане, но момчето не преувеличава, когато описва рисковете… за империята и за цялото човечество. Все едно дали ни харесва, или не, Лабиринтът на Сянка вече е с човешки облик и… — усмихна се криво — напълно съответства на нравите ни. — Усмивката изчезна. — Тази битка е наша. Противопоставяме им се сега — или ще ни се наложи да го направим по-късно.
— Твърдиш, че този бой е в името на Малазанската империя? — попита жената.
— Повече, отколкото разбираш — отвърна Пътника.
Тя махна на един от пехотинците си.
— Гентур, изведи другите тук. Мъдслингър да остане с ранените. Отделенията да си преброят стрелите — искам да знам с какво разполагаме.
Един пехотинец отпусна арбалета и се шмугна в пещерата. След няколко мига се появиха още войници, всичко шестнадесет с тези, които бяха излезли отначало.
Кътър пристъпи към капитана.
— Между вас има човек на силата… — И погледна крадешком към изгорената жена, която се беше превила на две и храчеше пенеста кръв. — Магьосница ли е?
Капитанът проследи погледа му и се намръщи.
— Да. Но тя умира. Силата, която си…
Въздухът се разтърси от далечен взрив и Кътъл рязко вдигна глава.
— Пак нападат! Този път с магия! След мен!
И без да поглежда назад, хукна по пътеката. Чу зад себе си някаква ругатня, после капитанът зарева команди.
Пътеката водеше право към каменния двор и по тътена на взривовете Кътър реши, че на бойците няма да им е трудно да намерят мястото на боя — не можеше да ги чака. Апсалар беше там, и Дарист, и шепата необучени младежи Тайст Андий — малка защита щяха да имат срещу чародейството.
Но вярваше, че самият той има защита.
Тичаше с все сила през сумрака, стиснал с дясната си ръка лявата. На всяка крачка болката го жегваше в гърдите.
Стената на двора изникна пред очите му. Из въздуха диво танцуваха цветове, биеха по дърветата от всички страни — тъмночервени, виолетови и сини, вихрещ се хаос. Вълните от сблъсъците се усилваха, ставаха все по-чести и кънтяха сред двора.
Злокобен признак — пред портала нямаше нито един Едур.
Затича натам. Някакво движение вдясно привлече вниманието му, той се обърна и видя нов отряд на Едур — все още на шейсетина крачки разстояние. „Малазанците ще трябва да се справят с тях… Кралицата на Сънищата дано им помогне.“ Портата вече беше пред него и той успя да зърне какво става зад нея.
В средата на двора в редица стояха четирима Едур, с гръб към него. Още десетина воини Едур изчакваха на фланговете, стиснали ятаганите си за бой. Вълните магия изригваха от четиримата, пулсираха и се усилваха… и всяка се понасяше над каменния под в тътнеща буря от цветове, за да се стоварят върху Дарист.
А той стоеше сам, мъртвата или изпаднала в несвяст Апсалар лежеше в нозете му. Зад него бяха разпръснатите трупове на внуците на Аномандър Рейк. Дарист някак си държеше меча вдигнат нагоре, въпреки че беше целият в рани, чак костите се виждаха през разсечената му плът. Стоеше пред връхлитащите с грохот вълни и не отстъпваше нито крачка, въпреки че те го разкъсваха. Мечът Скръб се бе нажежил до бяло и металът пееше с ужасен, пронизителен тон, който ставаше все по-силен, разкъсваше тъпанчетата.
— Блайнд — изсъска Кътър. — Трябваш ми сега!