Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Сега чудовището се намираше по средата на огромната пещера. Момчетата не можеха да го видят, само предугаждаха огромния му ръст. То нададе още веднъж кънтящото си мощно ръмжене.
Момчетата стояха неми и вдървени. Чуха с ужас как грамадните извити нокти започнаха да дращят по скалата, сякаш чудовището ги остреше, и после отново се чу другият шум, който те не можеха да си обяснят. Нещо се движеше около звера, нещо извън него.
Миришеше на мечка. Момчетата вдишваха влажния, спарен въздух. Не миришеше само на мечка. Миришеше и на кръв. Може би зверът се бе хранил преди малко и от муцуната му още капеше кръв.
Двамата братя се олюляха, но не отстъпиха. Хапеда усети как краката му изстинаха в мокрите мокасини и в същото време капчици пот избиха по тялото му. Той не знаеше колко време стояха с Часке вече тук. Сякаш цяла вечност. В тази пещера времето не съществуваше. Тук не блестеше никаква звезда, не изгряваше слънце. Никога не се чуваше утринната песен на птиците. Колко ли часа бяха минали? Дали мъжете в родните шатри вече бяха станали и тръгнали преди развиделяване на лов с лък и стрели? Дали Младите кучета вече скачаха в шумолящата река и се пръскаха взаимно сред смехове? Ами Светкавичен облак, тя дали спи още спокойно под топлата бизонова завивка?
Хапеда усети по ръката на Часке как силното му тяло потрепера леко. Вече бяха минали часове, откакто двамата стояха тук на пост.
А мечката бе престанала да се приближава. Само веднъж още прозвуча дращенето на ноктите и прегракналото й ръмжене. Сега то сякаш премина в стенание. Дали тя знаеше, че и тя щеше да умре през тази нощ, ако бе убила Токай-ихто? Тя беше прастара и мъдра и сигурно го знаеше.
Ръмженето, което отекваше от всички стени като някаква неизбежна заплаха, се усили. По пода се влачеше нещо. Зверът отново се бе изправил. Хапеда пусна ръката на Часке и го прегърна през раменете. Часке също прегърна Хапеда и сега двете момчета стояха тясно притиснати едно до друго. Ако тя дойде, нека вземе и двамата, и двамата наведнъж, като един-единствен човек.
Момчетата се бяха изправили, тъй като времето на очакването най-после бе минало и решението вече щеше да се изпълни.
С тихо, разкъсващо нервите сърдито сумтене зверът пристъпваше крачка след крачка и обучените уши на двете момчета знаеха съвсем точно на какво разстояние от тях е сега мечката и колко се приближава — петнадесет крачки, десет, осем… Вече чуваха дишането на огромния звяр. Някаква необяснима миризма нахлу в ноздрите им. Все още миришеше на мечка, а сега по-силно замириса на кръв. Но същевременно и на нещо друго. Сред влажните изпарения в пещерата миришеше на огън. Странно!
Великата мечка отново се бе спряла.
Да можеха двете момчета да я видят! В тъмнината всичко бе злокобно.
Замириса още по-силно на изгоряло, на горяща кожа.
В мрака проникна някакво леко сияние. Влажни скали, сякаш издялани от някакво приказно същество, изплуваха от чернотата с огненожълт блясък. Очите на момчетата разпознаха сводестия таван на огромна пещерна зала, а на отсрещ-ната стена — двете тъмни дупки, от едната от които излязло чудовището.
И те видяха Великата мечка между слабия светлик и сенките.
Ужас премина по гърбовете им. Погледите им се заковаха върху дългите й жълти нокти. Всеки от тях беше дебел колкото два мъжки пръста; по пет такива огромни нокътя имаше на всяка от тъмните огромни лапи. Чудовището имаше нечувано огромни размери с тези широки гърди, с огромната глава и дебелия врат, който Хапеда не би могъл да обгърне дори с двете си ръце. Зверът вървеше със сърдито наведена глава. Момчетата видяха острите зъби в дългата, заострена напред муцуна. Учудващо малки блещукаха мечите очи отдясно и отляво на изпъкналото чело. Животното тъкмо започна да премества тежестта си върху задните лапи и да надига предните: знак за нападение. В същия миг пещерата съвсем се освети и миризмата на изгоряло стана по-силна и по-дразнеща.
Хапеда и Часке затвориха очи. Все пак беше по-добре да не виждат мечката. Детските им тела прикриваха изцяло отвора на дългия коридор. Ако тя искаше да излезе от планината, не би могла да мине от тях.
Хапеда се стресна от леко докосване по рамото. Някой го бе хванал откъм гърба. Той отвори очи, но погледът му беше като закован в кафявата прастара великанка, която стоеше, враждебно съскаща, изправена пред него и махаше във въздуха с тъмните си лапи. Момчето нямаше сили да се обърне.
Светлинният лъч отслабна. Една ръка хвана здраво Хапеда и го повали по гръб на пода навътре в коридора. Същото се случи и с Часке.