Избрани творби в два тома. Том втори

аро убеждение, че най-опасният враг е в самите нас, в доверчивото сърце, защото дори мъжете, които той въоръжаваше и възвеличаваше, за да крепят неговия режим, рано или късно плюеха ръката, която ги хранеше, той ги унищожаваше с един замах, измъкваше други от нищото, даряваше ги с най-високи чинове, като ги посочваше с пръст в зависимост от импулсите на вдъхновението си, ти ставаш капитан, ти полковник, ти генерал, а всички останали лейтенанти, по дяволите, виждаше ги как растат в униформите си, докато се пръснеха по шевовете, изчезваха от погледа му и само една случайност като разкритието за отвлечените две хиляди деца му позволяваше да разбере, че му е изменил не само един, а целият команден състав на една войска, която не служи за нищо друго, освен да увеличава разходите на мляко, а в решаващия час се изсират в чинията, в която току-що са яли, та нали аз ги родих всичките, мамицата им, създадох ги от ребрата си, спечелих им уважение и хляб и въпреки това нямах нито миг спокойствие, мъчейки се да се предпазя от тяхната амбиция, най-опасните ги държах по-близо до себе си, за да ги следя по-добре, по-малко храбрите изпращах в погранични гарнизони; заради тях беше приел окупацията на морската пехота, майко моя, а не за да се бори против жълтата треска, както беше писал посланикът Томпсън в официалното комюнике, нито за да го пазят от народното недоволство, както говореха политическите емигранти, а за да научат нашите военни на достойно поведение, и така стана, майко; всеки си получи, каквото му беше необходимо, тях ги научиха да ходят с обувки, да си бършат задниците с хартия, да употребяват презервативи, а на мене ми откриха тайната да поддържам паралелни служби, за да отвличам вниманието на военните, като създавам съперничество между тях, измислиха службата за държавна сигурност, главната разузнавателна агенция, националното управление за вътрешен ред и какви ли не още дивотии, които и аз самият не си спомням, по същество всички организации бяха еднакви, но той нареждаше да бъдат учредявани като различни, за да царува по-спокойно сред бурята; караше едните да си мислят, че другите ги дебнат, смесваше с морски пясък барута, предназначен за казармите, забулваше истинските си намерения с лицемерни измислици и въпреки това те въставаха, а той нахлуваше в казармите и бълваше пяна от гняв, крещеше: да се махате оттук, мръсници, защото е дошъл този, който командува тук, и всяваше ужас сред офицерите, които се тренираха в точна стрелба по неговите портрети, да се разоръжат, заповядаше той, без да се спира, но с толкова властен гняв в гласа, че те сами предаваха оръжието си, да свалят тези достойни само за мъже униформи, и те ги сваляха; господин генерал, разбунтува се базата „Сан Херонимо“ — той влезе през голямата порта, влачейки оскърбен старческите си крачища през строените в две редици, които му отдадоха почести като на главнокомандуващ, влезе в салона на разбунтувалото се командуване, без охрана, без никакво оръжие, като крещеше, пламнал от властен гняв, лягайте по корем на пода, защото е дошъл този, който всичко може, на земята, копелета, деветнадесетте офицери от генералния щаб се хвърлиха на пода по корем; развеждаха ги из крайбрежните селища, като ги караха да ядат пръст, за да разберат колко струва един военен без униформа, копелета, и чу над другите крясъци в разбунтуваната казарма собствените си безапелационни заповеди да се застрелят в гръб подбудителите на метежа, изложиха на показ труповете, закачени за глезените, та да не остане човек, неразбрал как свършват онези, които плюят срещу бога, разбойници, но неприятностите не свършваха с тези кървави чистки, защото при най-дребното нехайство отново се изправяше пред заплахата на оня паразит с пипала, за който си мислеше, че го е изтръгнал от корен, а той отново се множеше под покрива на неговата власт, под сянката на неизбежните привилегии и трохите от властта и користното доверие, което трябваше да гласува на най-смелите офицери дори против волята си, защото беше невъзможно да се задържи на власт както без тях, така и с тях, обречен завинаги да диша същия въздух, който го задушаваше, по дяволите, не е справедливо, така както беше невъзможно да се живее в непрекъснат страх, както чистият ми генерал Родриго де Агилар, който беше влязъл в кабинета ми мъртвешки блед, жаден да узнае какво се е случило с онези две хиляди деца, донесли ми най-голямата премия, защото всички говорели, че сме ги удавили в морето, а той най-невъзмутимо му каза да не се доверява на клеветите на безотечествениците, приятелю, децата растат в мир благодарение на бога, каза му той, всяка вечер ги слуша да пеят ей там, каза той, като описа с ръка широк кръг около едно неопределено място във вселената, и дори самият посланик Еванс остана обзет от някакво чувство на неувереност, когато той му отговори: не знам за какви деца ми говорите, та нали и делегатът на вашата страна в Обществото на народите заяви публично, че децата са здрави и читави в училищата, дяволите да ви вземат, свърши се тая, и въпреки това не можа да им попречи да го събудят в полунощ с новината: господин генерал, разбунтували са се двата най-големи гарнизона в страната, както и казармата „Ел Конде“, дето е на две пресечки от президентския дворец, това е един от най-опасните метежи, оглавява го генерал Бонивенто Барбоса, който се е окопал с хиляда и петстотин войници, много добре въоръжени и добре снабдени с боеприпаси, закупени контрабанда посредством консулите, привърженици на опозицията, тъй че работите не позволяват да седим със скръстени ръце, господин генерал, този път наистина ни е спукана работата. В други времена онзи вулканичен бунт би стимулирал страстта му към риск, но той най-добре от всички познаваше истинската тежест на възрастта си, как едва му стигаше воля да издържи разрухата на вътрешния си свят, как в зимните нощи не можеше да заспи, докато не успокои в шепата си с нежния припев „нани, рожбо моя“ свирещата болка в изсипания тестикул, как губеше кураж, когато седеше на клозетната чиния и душата му се изцеждаше капка по капка като през филтър, затлачен от плесента на толкова нощи самотно уриниране, как спомените му се оръфаха и вече не разпознаваше със сигурност кой какъв е, нито по чия препоръка идва и живееше като обречен от неумолимата съдба в тази жалка къща, която отдавна би заменил с друга, далече оттук, в което и да е морило за индианци, където никой да не знае, че е бил единственият президент на отечеството в продължение на толкова много и толкова дълги години, които дори самият той не беше броил, и все пак, когато генерал Родриго де Агилар предложи услугите си да посредничи за постигането на някакво достойно споразумение с бунтовниците, той не видя пред себе си оглупелия старец, дето заспиваше по време на аудиенцията, а някогашния човек с характер на бизон, който, без да се замисля дори миг, отговори, че тая няма да я бъде, че няма да си отиде, макар че не ставаше дума дали да си отиде, или не, а за това, че всички са срещу нас, господин генерал, дори църквата, но той му каза, не, църквата е с този, който управлява, каза той, а че генералите от върховното командуване, които от 48 часа заседават, не са се споразумели, няма значение — каза той, ще видиш как ще се решат, като видят кой им плаща повече; че водачите от опозицията най-после излязоха наяве и конспирират посред бял ден, толкова по-добре, обеси по един на всеки фенер на Пласа де Армас, та да знаят кой е господарят тук; няма начин, господин генерал, хората са с тях; долна лъжа, хората са с мен, така че оттук ще ме изкарат само мъртъв, реши той, удряйки по масата с твърдата си моминска ръка, както правеше само при вземане на окончателно решение, и спа до часа за издояване на кравите; когато се събуди, залата за аудиенции беше превърната в бунище, понеже бунтовниците от казармата „Ел Конде“ бяха хвърляли камъни с катапулт и в източната галерия не бяха оставили нито едно здраво стъкло, а огнените топки, които връхлитаха през счупените прозорци, бяха държали в паника обитателите на двореца през цялата нощ, само да бяхте видели, господин генерал, не можахме да мигнем, цяла нощ сновахме ту насам, ту натам с кофи вода и одеяла, за да гасим огнищата на пожара, които пламваха на най-неочаквани места; но той почти не им обръщаше внимание — нали ви казах да си гледате работата, отвръщаше, влачейки гробовните си крачища по коридорите, покрити с пепел и дрипи от килими и обгорели гоблени, но те ще продължат, изпратиха хора да кажат, че огнените топки били само предупреждение, че после щели да последват експлозиите, господин генерал; той обаче прекоси парка, без да обръща внимание на никого, вдишваше дълбоко аромата на розите, които току-що се бяха разпукнали в предутринния здрач, видя пощръклелите от морския бриз петли, какво да предприемем, господин генерал, казах вече да си гледате работата, дяволите да ви вземат, и както всеки ден по това време, отиде да наблюдава издояването на кравите, така че и бунтовниците от казармата „Ел Конде“, както всеки ден по това време, видяха да излиза от президентския обор каруцата с впрегнатите мулета с шестте гюма мляко, а на капрата седеше неизменният колар с устната заръка: ето, господин генералът ви изпраща млякото, макар че плюете ръката, която ви храни; изрече го толкова простодушно, че генерал Бенивенто Барбоса запо�