Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Твоето приятелче е страхотен сладур — рече на следващата сутрин Мелинда.

— Страхотно добър поет е — отвърна Вик.

Брайън беше отишъл на обичайната си сутрешна разходка. Сигурно пак щеше да донесе птичи пера като вчера. Когато тая сутрин Вик надникна в стаята му, леглото бе оправено, а по средата на писалището бяха грижливо подредени в права линия синьо перце, речно камъче, гъба и сухо листо — Брайън навярно беше размишлявал над тях.

— И той те намира много привлекателна — каза й Вик, без да му е ясно защо си прави труда да й го казва. Тя имаше достатъчно високо мнение за себе си.

— След като ще те използуваме за посредник, можеш да му кажеш, че е най-привлекателният младеж, когото съм виждала, откакто завърших гимназия.

Вик се сдържа да каже каквото напираше в съзнанието му.

— Ще се виждаш ли с Тони следобед? — вместо това попита той.

— Не. Сигурно ще се видя с Брайън.

— Брайън е зает.

— Не цял следобед обаче. Покани ме да се разходим с лодка по езерото.

— Аха.

— Тони ще дойде на вечеря. Ще послушаме малко музика. Вчера купих от Уесли пет нови плочи.

— Не искам да го виждам довечера — тихо каза Вик.

— Така ли било? — Тя вдигна вежди. — Да чуем защо.

— Защото искам да поговоря с Брайън, а дори да отидем в моята стая, през прозореца ще се чува музиката.

— Такаа. И къде според теб трябва да отидем?

— Това изобщо не ме интересува. — Вик запали цигара и сведе поглед към сгънатия брой на „Таймс“ върху масичката.

— И какво смяташ да правиш, ако все пак го доведа?

— Ще му кажа да си върви.

— Тая къща е точно толкова твоя, колкото и моя, нали?

Тоя въпрос имаше толкова много отговори, че Вик не можа да даде и един и само всмукна от цигарата си.

— Е? — Мелинда плъзна вял поглед по него.

Какъв смисъл да й казва, че заради Брайън би могла да се държи по-добре. Никакъв. Всичко беше безсмислено.

— Нали ти казах вече — ще му кажа да си върви. И той ще ме послуша.

— Ако го направиш, ще се разведа с тебе.

Вик се подсмихна.

— Мислиш, че само си приказвам, нали? Само че не е така. Готова съм да приема предложението ти за издръжката. Нали си спомняш?

— Да.

— Когато кажеш, можем да започваме. — Беше се изправила с ръце на хълбоците, отпуснала издълженото си тяло и привела глава, както винаги когато се бореше за нещо — също като звяр в схватка.

— И как така се реши? — попита Вик, макар че много добре знаеше. Хладният ужас отново пропълзя по гърба му. Мелинда мълчеше. — Заради Камерън ли?

— Той е триста пъти по-свестен от тебе. Разбираме се чудесно.

— В живота има и по-важни неща — бързо рече Вик.

— Но без това не може!

Впериха очи един в друг.

— Вече ми повярва, нали? Разбери, Вик, аз искам този развод. Ти ми постави въпроса преди два месеца, помниш ли?

— Да.

— Е, добре, в сила ли е още предложението ти?

— Никога не се отмятам от думите си.

— Аз ли да заведа делото?

— Така е прието. Можеш да ме набедиш в изневяра.

Тя взе от масичката цигара и с безразличен вид я запали. После му обърна гръб и отиде в стаята си. След миг обаче се върна.