Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Никой не я докосна и не заговори. Тя остана така наведена кой знае колко дълго, докато риданието не утихна, със стиснати очи. Беше ужасно уплашена, донякъде дори повече, отколкото при битката си на живот и смърт със Спраг, защото тя беше внезапна и бурна и отблизо, а тази… те й бяха дали време, толкова много време, да потъне в ужас, да се вглежда в перспективата, че душата й — или нещо, някакъв фундаментален елемент, който я правеше тази, която е — ще бъде жестоко, безмилостно променена. Беше гледала Каролин на сцената, с ръце и крака опънали каишите, беше чула животинските стонове на неразбираща агония. Спомни си собствената си решителност преди малко да скочи от някой прозорец или да провокира някакво внезапно смъртно наказание, но когато вдигна очи и видя Каролин да я чака с нежно търпение, разбра, че няма да й позволят такъв безразсъден жест. До Каролин стоеше госпожица Вандаариф с прислужниците си. Младата жена бе облечена с две копринени роби, горната — без ръкави — поръбена по яката и подгъва с бродирани зелени кръгчета. Беше боса и носеше малка маска, покрита с бели перца. Косата й бе старателно подредена в редици дебели букли от двете страни на главата и събрана отзад. Всъщност приличаше на прическата на госпожица Темпъл. Госпожица Вандаариф се усмихна затворнически и прикри устата си с ръка, за да приглуши истеричния си кикот.
Каролин се обърна към прислужничките и каза:
— Госпожица Темпъл може да се преоблече тук.
Двете прислужнички пристъпиха напред. Държаха още един комплект роби.
Каролин вървеше между тях с черна маска с пера, стиснала ръцете им. Зад тях крачеха трима облечени в черни униформи мекленбургски войници с тропащи черни ботуши. Мраморният под на коридора — същия голям коридор с огледалата — студенееше под все още босите крака на госпожица Темпъл. Бяха я съблекли по собствените й копринени кюлоти и елече и, както й първия път, й бяха облекли първо късата прозрачна роба, а после по-дългата без ръкави, и накрая бялата маска с пера — и през цялото време тя усещаше как очите на Каролин и госпожица Вандаариф открито я оглеждат.
— Зелена коприна — каза одобрително Лидия, когато се видяха долните дрехи на госпожица Темпъл.
Каролин срещна погледа на госпожица Темпъл с усмивка.
— Сигурна съм, че са ушити специално.
Госпожица Темпъл извърна лице; усещаше, че желанията й — глупави и наивни — са извадени на показ също като тялото й.
Прислужничките завързаха панделката и се дръпнаха с почтителен реверанс. Каролин ги освободи с нареждане да уведомят графинята, че чакат знак, и се усмихна на двете жени в бяло.
— И двете сте толкова хубави…
— Така е. — Госпожица Вандаариф се усмихна и свенливо погледна към госпожица Темпъл. — Мисля, че гърдите ни са с еднаква големина, но понеже Селесте е по-ниска, нейните изглеждат по-големи. За малко й завидях — исках да ги ощипя! — Разсмя се и дяволито сви пръсти към госпожица Темпъл. — Но все пак се радвам, че съм толкова висока и стройна.
— Предполагам, че най-много харесвате гърдите на госпожа Марчмур — каза госпожица Темпъл малко грубо: опитваше се да възкреси сарказма си. Госпожица Вандаариф поклати глава като малко момиченце.
— Не, изобщо не я харесвам. Прекалено е недодялана. Предпочитам хората около мен да са по-дребни, фини и елегантни. Като Каролин, която налива чай по-хубаво от всеки, когото познавам, а шията й е красива като на лебед.
Преди Каролин да успее да каже нещо — отговор, който вероятно щеше да е също такава похвала за външността на госпожица Вандаариф, чуха дискретно почукване на вратата. Прислужничката отвори. На прага стояха трима войници. Беше време да тръгват. Госпожица Темпъл се опита да се насили да побегне към прозореца и да се хвърли през него. Но не можеше да помръдне.
А после Каролин я хвана за ръка.
Не бяха стигнали и до средата на коридора с огледалата, когато зад тях се чуха други стъпки, забързани. Беше мъжът с бакенбардите, Бленхайм, тичаше към тях пред група драгуни с червени униформи. Носеше карабина.
След миг групата ги задмина, тичаха към една от вратите отсреща… към стая — госпожица Темпъл се беше опитала да направи план на Харшморт в главата си, докато вървяха, — която беше от външната страна на къщата.
Каролин я дръпна за ръката и забърза. Госпожица Темпъл виждаше, че наближават същата врата, през която бе влязла с графинята, където първия път бе намерила белите роби, стаята, която водеше към медицинския театър…