Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Докато те се занимаваха така и в резултат на ловките машинации от страна на управителя в душата на мистър Домби се породи и назря гняв спрямо бедната Флорънс (изместил обичайната студена неприязън, която досега бе изпитвал към нея), майор Багсток — предизвикващ огромно възхищение сред възрастните дами в Лемингтън и следван от туземеца, който както обикновено бе натоварен с лек багаж — с широка крачка се беше отправил по сенчестата страна на улицата към дома на мисис Скютън, за да направи сутрешната си визита. Когато се озова в будоара на Клеопатра, бе вече пладне и на него му се удаде щастливата възможност да завари своята кралица изтегната върху канапето, потънала в копнежи над чашата кафе, а стаята й бе толкова засенчена и затъмнена, за да бъде почивката й сладостна, че прислужващият й Уидърс се мержелееше като призрачен паж.
— Какво е това непоносимо създание, което се появи? — възкликна мисис Скютън. — Не мога да го търпя. Който и да си, махай се оттук!
— Как сърце ви позволява да гоните Дж. Б., ма’ам! — възрази майорът, като се поспря, преметнал бастуна си през рамо.
— О, това сте вие? Тогава ви разрешавам да влезете — заяви Клеопатра.
Майорът съответно влезе, пристъпи към канапето и притисна прелестната й ръка до устните си.
— Седнете — каза Клеопатра, морно развяваща ветрилото си, — но далеч от мен. Не се приближавайте много, защото тази сутрин се чувствувам ужасно отпаднала и крехка, а от вас се носи мирис на слънце. Вие сте напълно тропически.
— Ей богу, ма’ам — отговори майорът, — едно време майор Багсток се печеше и пържеше на слънце. Едно време на Антилските острови в горещина също като в парник той бе принуден така да разцъфне, че бе известен под прозвището Цветето. По онова време никой не говореше за Багсток, ма’ам, а за Цветето, за нашето Цвете. Цветето може и да е поувехнало малко — отбеляза майорът, като се промъкна до по-близък стол, отколкото посочения от неговата жестока богиня, — но той все още е държеливо растение и непроменлив като вечнозелените храсти.
При тези думи майорът, под прикритието на затъмнената стая, притвори едно око, завъртя глава като арлекин и поради голямото задоволство от себе си навярно повече от всякога се приближи до границите на апоплексията.
— Къде е мисис Грейнджър? — попита Клеопатра своя паж.
Според Уидърс тя се намирала в стаята си.
— Чудесно — отвърна мисис Скютън. — Излез и затвори вратата. Имам работа.
След като Уидърс изчезна, мисис Скютън, без да променя позата си, само уморено извърна глава към майора и го попита как се чувствува приятелят му.
— Домби, ма’ам — отвърна майорът с весел, гърлен смях, — се чувствува добре, доколкото това е възможно за човек в неговото положение. Той е в отчаяно положение. Той, Домби, е уцелен! Уцелен е! — възкликна майорът. — Пронизан е в сърцето.
Клеопатра му хвърли проницателен поглед, напълно несъответствуващ на провлечения, превзет тон, с който после рече:
— Майор Багсток, макар че много малко познавам света — всъщност не съжалявам за своята неопитност, защото чувствувам, че той е пропит с фалш, изпълнен е с угнетителни условности, в него на природата се гледа с пренебрежение и рядко там може да се чуе музиката на сърцето, излиянията на душата и други подобни неща, наистина поетически, — разбирам какво имате предвид. Намеквате за Едит — безкрайно скъпата ми рожба — говореше мисис Скютън, като приглаждаше с показалец веждите си, — с което докосвате най-нежните струни в душата ми.
— Откровеността, ма’ам — отвърна майорът, — винаги е била отличителна черта на рода Багсток. Вие сте права. Джо признава това.
— И смятам, че този намек — продължи Клеопатра — засяга едно от най — дори с положителност най — вълнуващото, трепетно и свято чувство, на което е способна нашата, за съжаление, загрубяла човешка природа.
Майорът допря ръка до устните си и изпрати на Клеопатра въздушна целувка, сякаш да покаже за какво чувство става дума.
— Усещам, че съм слаба. Усещам, че не ми стига енергията, която в подобен момент би трябвало да крепи една майка, да не казвам един родител — заяви мисис Скютън, като поизтри устни с дантеленото крайче на носната си кърпа, — но едва ли е възможно да не ми призлее, когато се засяга въпрос, така безкрайно важен за скъпата ми Едит. Въпреки това, лоши човече, след като вие се осмелихте да загатнете за него и след като той ми причини остра болка — мисис Скютън докосна лявата си страна с ветрилото, — аз няма да бягам от своя дълг.