Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Това нищо не означава — промълви Матилда в тишината на стаята. — Те са го осиновили в Таси. Чиста случайност е, че е дошъл точно тук.
Тя седна на пода в детската със снимката, прилепена до гърдите й, и се опита да се успокои. Само си въобразяваше разни неща. Жените в нейното състояние често проявяват разни странности.
Погледът й падна върху купчината писма. Тя ги прегледа набързо и видя, че повечето са от приятели, бойни другари, фермери и търговци на коне. Матилда започна да вярва, че наистина се е объркала.
После намери писмото от Пег.
Беше написано нечетливо и неграмотно, очевидно предназначението му е било да бъде прочетено след смъртта й. Думите заиграха пред очите на Матилда, техният смисъл достигаше до съзнанието й с неумолимостта, с която се забиваха пироните в ковчег.
„Скъпи сине,
Това е най-трудното писмо, което някога съм писала, но ти трябва да научиш истината и сега, когато мен ме няма, надявам се, ще ми простиш за това, което направих. Поемам цялата вина, баща ти няма нищо общо с това — съдбата ми предложи тази възможност и аз я използвах.
Майка ти беше дете, когато ти се появи на бял свят, без бъдеще и без мъж, който да се грижи за нея. След като те роди, тя се разболя и когато те поех в ръце, знаех, че не мога да те оставя.
Аз те откраднах, Фин. Взех те от онова онеправдано дете и ти дадох най-доброто, на което бях способна, защото знаех, че тя няма да може да се грижи за теб, дори и да искаше — а аз се съмнявах, че тя би искала. Променихме фамилията си на Макколи, но ти няма да намериш никакви документи и по-добре да не знаеш откъде си. Тя мисли, че си умрял при раждането, Фин. Господ ще ми прости за лъжата. С Бърт не можехме да имаме деца и когато те видях, разбрах, че така е било писано да стане.“
Матилда почти онемя от шока и ужасът се върна с пълна сила. Ръцете й се отпуснаха безсилно надолу, удариха се в кутията и нещо блестящо изпадна на пода.
Тя го вдигна и го остави да се люлее като махало на слънчевата светлина. Златото и емайлът блестяха, докато гледаше като хипнотизирана.
Хвана, фино изработеното сърце, опипа инициалите на задната страна и замръзна. Затаила дъх, отвори мъничкото капаче и погледна двете снимки — разбра, че няма никаква грешка.
Медальонът на майка й бе изчезнал по мистериозен начин преди години, но сега се появи отново в Чаринга, за да я преследва.
Матилда се изправи на крака и усети тежестта на бебето в корема си.
— Това е невъзможно — промълви тя. — Невъзможно.
Тишината я притисна. Денят помръкна, стори й се, че чува гласа на Пег.
„Бебето ти умря. Бебето ти умря. Бебето ти умря.“
Матилда си запуши ушите и излезе от стаята, като залиташе. Краката й сами я поведоха към неизбежното пътуване, което не искаше да предприема, но знаеше, че е длъжна да направи — през кухнята и навън на верандата. Същият кошмарен път бе извървяла и преди години, кошмар, от който още не се бе събудила. После навън на двора и през бялата вратичка на гробището.
Падна на колене в мократа трева и погледна малкия мраморен кръст, купен с първите спестени пари. Роклята прилепна по тялото й като нейна втора ледена кожа. Тя започна да разравя пръстта с ръце, без да забелязва нищо около себе си, като шепнеше една отдавна забравена молитва от детството си.
— Света Богородице, ти, благословена сред всички жени, моли се за греховете ми.
Ръцете й работеха бързо, разравяха тежката, мокра пръст, хвърляха я настрани, докато не стигнаха до малкия грубо скован ковчег.
Фин беше на двайсет и четири години. Фин беше на двайсет и четири години.
Тази мисъл не излизаше от главата й, докато се молеше безгласно:
— Света Богородице, моли се за нас. Прости ни. Моля те, Господи, прости ни!
Дъждът и сълзите я заслепяваха, докато се мъчеше да изрови сандъчето. Зарови пръсти в калта, сграбчи грубите дървени ръбове, като се бореше да го измъкне от лепкавата пръст, която сякаш не искаше да го пусне.
Матилда не обръщаше внимание на режещата болка в корема и изпочупените нокти. Не забелязваше треските и дъжда. Трябваше да се увери с очите си, да разбере какво е заровено в гроба преди двайсет и четири години.
Ножът за рязане на писма се мушна между ръждясалите пирони, чу се страшно изскърцване, разлетяха се трески и капакът се отвори. Матилда погледна вътре.
В сандъчето нямаше нищо друго, освен една голяма тухла.
Тя седна на земята с ковчежето в скута. Онемяла. Мъртва за всичко наоколо. Само ако дъждът можеше да отмие ужасния грях, който бе извършила. Да можеше да се слее със земята и да изчезне. Да можеше да не чувства нищо до края на живота си и да потъне в забрава.
За съжаление това не можеше да стане, защото силната болка, която я стискаше като в менгеме, започна да приижда на вълни и накрая те я извадиха от унеса й и я принудиха да се раздвижи. Без да изпуска малкия ковчег от прегръдките си, тя започна да пълзи към къщата. Невинното й детенце идваше на бял свят и тя не можеше да го спре.