Цялото кралско войнство

— Стига, Сади! Върви на майната си!

Понякога цели седмици минаваха без всякакви драми. Сади спазваше леден етикет, срещаше се с Шефа само по работа и изслушваше нарежданията му, без да продума. Тя само стоеше пред него и го изучаваше с черните очи, потушила пламъка в тях. Да, въпреки всички драми Сади умееше да изчаква. Тя се бе научила на това много отдавна. Всичко, което беше получила в живота, бе получено след дълго чакане.

Така минаваше лятото и така живеехме ние. Това също беше начин на живот и когато си живял известно време по такъв начин, изобщо забравяш, че някога си живял другояче или че занапред можеш да живееш по съвсем друг начин. Дори когато настъпваше някаква промяна, в първия миг тя не се усещаше, приличаше все на старото, на продължение, на повторение.

Такава промяна настъпи благодарение на Том Старк.

Като се знаят предварителните условия, тя можеше да се очаква със сигурност. От една страна, съществуваше Шефа, а от друга — Макмърфи. Макмърфи нямаше никакъв избор. Той трябваше да води битка с Шефа, защото Шефа не искаше да се помири с него, и ако (по-точно би било „когато“, отколкото „ако“) Шефа успееше да го смачка в четвърти окръг, с Макмърфи щеше да бъде свършено веднъж за винаги. И понеже нямаше никакъв избор, Макмърфи бе готов да използува всичко, което му попадне подръка.

Случи се, че подръка му попадна някакъв човек на име Марвин Фрей, никому неизвестно нищожество. Фрей имаше дъщеря на име Сибил, също никому неизвестна, но по думите на господин Фрей добре известна на Том Старк. Всичко беше съвсем просто, нямаше някакъв обрат в сюжета, някаква нова линия в пиесата.

Опозореният баща, придружен от свой приятел — за свидетел и опора, — се яви при Шефа и изложи случая. Излезе пребледнял и явно много разстроен, но все още се държеше на краката си. Той измина дългия път по килима от вратата на Шефа до вратата на коридора с несигурната подкрепа на приятеля си, чиито крака също се подгъваха, и излезе.

След това зумерът на бюрото ми задрънка неудържимо, червената лампичка, която означаваше „шеф“, светна и когато отворих диктофона, Шефа каза:

— Идвай тука!

Аз отидох там, той ми обясни накратко случая и ми възложи две задачи: първо, да намеря Том Старк и, второ, да издиря всичко, каквото може да се намери, за Марвин Фрей.

Нужни бяха цял ден и поне половината от пътната полиция, за да бъде открит Том Старк, който се оказа в една рибарска хижа край залива Бигър с неколцина свои приятели, няколко момичета, голямо количество мокри чаши и сухи рибарски принадлежности. Доведоха го едва към шест часа. В това време аз бях в приемната.

— Здрасти, Джек — рече той. — Какво го е прихванало пак? — И кимна с глава към вратата на Шефа.

— Той ще ти обясни — казах и съпроводих с поглед до вратата атлетическата му фигура с мръсни бели, дочени панталони, сандали и светлосиня, копринена спортна риза с къси ръкави, залепнала на мускулестите му гърди и готова да се пръсне на загорелите му мишци. Главата му — с бяла моряшка шапка — бе леко издадена напред, поклащаше се при вървежа и държеше ръцете си малко свити с издадени навън лакти. Тези тежки ръце напомняха хладно оръжие, прибрано, но с разхлабена ножница, за да може всеки миг да влезе в действие. Той се вмъкна направо, без да почука. Аз се прибрах в кабинета си и зачаках да се уталожи пушилката. Защото, каквото и да беше, Том нямаше да стои покорно и кротко дори пред Шефа.