Кралство на пепелта

- Как?

- Вие, вещиците, си имате метли и уивърни. Аз се научих да използвам свои криле.

Тя се умълча за няколко секунди. После свали колене и се извъртя с лице към него.

- Морат е капан.

- Знам.

- А аз... ние не можем да дойдем с теб.

- Знам.

Можеше да се закълне, че в очите ѝ изплува страх. Въпреки това не му се развика - не му се озъби дори. Само попита:

- И не се боиш да идеш сам?

- Боя се, естествено. Всеки с капка разум би се страхувал. Но мисията ми е толкова важна, че страхът бледнее пред нея.

По лицето ѝ пробяга гняв, раменете ѝ се напрегнаха.

И в следващия миг напрежението отстъпи място на нещо, което бе виждал само веднъж, по-рано днес - изражението на кралица. Хладнокръвно и мъдро, докоснато от тъга и грейнало от бистър разум. Тя сведе очи към шалтето, а след това пак ги вдигна към неговите.

- А ако те помоля да останеш?

Въпросът ѝ също го изненада. Затова премерено обмисли отговора си.

- Ще ми е нужна доста основателна причина.

Пръстите ѝ намериха токите и копчетата на кожените ѝ дрехи и се заеха да ги разкопчават.

- Защото не искам да заминаваш - беше едничкият ѝ коментар.

Сърцето му туптеше все по-силно и по-силно, докато разкриваше сантиметър след сантиметър гола копринена кожа. Но Манон не се събличаше изкусително, а така, сякаш му разгалваше душата си.

Пръстите ѝ затрепериха и Дориан се спусна да ѝ помогне с ботушите и с портупея. Не свали жакета ѝ, под чиито ревери се виждаха извивките на гърдите ѝ, надигащи се и спускащи се в неравномерен ритъм. Дишането ѝ се учести още повече, когато протегна ръце помежду им да съблече неговия жакет.

Дориан ѝ позволи. Позволи ѝ да свали жакета му, после и ризата под него.

Навън вятърът виеше свирепо.

Когато коленичиха един пред друг, голи от кръста нагоре, Манон поде приглушено, оставила короната със звезди върху главата си:

- Бихме могли да сключим съюз. Между Адарлан и крочанките. И всички вещици от Железни зъби, които решат да ме последват.

Това беше отговорът ѝ, осъзна Дориан. На настояването му за основателна причина да остане с тях.

Тя взе ръката му и преплете пръсти с неговите.

Жестът ѝ бе по-интимен от всеки, който бяха споделяли досега. Показваше я по-уязвима, отколкото някога си бе позволявала да бъде.

- Съюз - допълни, преглъщайки - между нас двамата.

Златистите ѝ очи се вдигнаха към неговите. Предложението ѝ сияеше дори в тях.

Брак. Да обединят народите си по най-мощния и неразрушим начин.

- Не го желаеш наистина - пророни Дориан със също толкова тих глас. - Не би искала да се оковеш с който и да било мъж.

Той съзря истината в красивото ѝ лице. Съгласна беше с него. Въпреки това поклати глава и светлината на звездите затанцува в косата ѝ.

- Крочанките още не са предложили да полетят с нас към войната. А аз не смея да ги попитам. Но ако силата на Адарлан застане до мен, може най-сетне да склонят.

Ако не ги бе склонил днешният им триумф, нищо нямаше да ги накара да размислят. Дори раздялата на кралицата им със скъпата ѝ свобода.