Кралство на пепелта

Всяка стъпка на коня, всеки скок през трупове и отломки ѝ вдъхваше нова, и нова сила. Нямаше край, нямаше милост. Лоркан едва се задържаше на седлото, едва запазваше съзнание.

Макар и само за да остане ръката му през тялото на Елида.

Беше дошла за него. Намерила го беше сред това безпределно поле.

Името му, изречено от нейната уста, бе зов, на който за нищо на света не можеше да се противопостави... дори когато смъртта го прегръщаше нежно, сгушен под телата на собствените си жертви в очакване на сетната глътка въздух.

А сега, докато препускаха към далечната крепост, изостанали от тълпите войници и ездачи, устремени към портите, Лоркан се питаше дали това нямаше да са последните му минути. И нейните.

Беше дошла за него.

Той се насили да обърне поглед надясно към бента. Към рукина, сигнализиращ, че всеки момент ще се отприщи същински ад на полето.

Не знаеше как са го повредили. Не го интересуваше.

Фараша прескочи купчина валгски тела и Лоркан не можа да сдържи вопъла си. Топла кръв потече по корема и гърба му.

Но Елида не спря да пришпорва коня, да поддържа възможно най-прав курс към далечната крепост.

Не биваше да се надява, че някой рук ще ги вдигне в небесата. Късметът му се бе изчерпал с това, че оцеля дотолкова, че Елида да го открие. А и магията му беше безсилна срещу водната стихия.

Стигнаха до най-задните редици от паникьосани войници и Фараша прелетя покрай тях.

Елида въздъхна и той проследи погледа ѝ.

До портата. Още беше отворена.

- По-бързо, Фараша!

Вече не прикриваше суровия ужас в гласа си, отчаянието си.

Пръснеше ли се бентът, приливната вълна щеше да ги помете за по-малко от минута.

А тя беше дошла за него. Намерила го беше.

Светът утихна. Болката в тялото му избледня. Изчезна на заден план.

Лоркан прегърна Елида и с другата си ръка, доближи уста до ухото ѝ и прошепна:

- Трябва да ме оставиш тук.

Думите му звучаха сипкаво, гласът му бе почти безполезен, колкото и да го напрягаше.

Елида не отмести взор от крепостта пред тях.

- Не.

Ласкавата тишина се стелеше ефирно край него, прогонваше мъглата на болката и военната ярост.

- Трябва. Трябва, Елида. Прекалено тежък съм. А без моето тегло имаш възможност да достигнеш крепостта навреме.

- Не.

Соленият мирис на сълзите ѝ изпълни ноздрите му.

Лоркан докосна с устни влажната ѝ буза, без да отдава внимание на огнените спазми в тялото си. Конят препускаше неудържимо, като че искаше да надбяга смъртта.

- Обичам те - промълви в ухото ѝ. - Обикнах те в мига, в който грабна брадвата, за да убиеш онзи илкен. - Вятърът брулеше сълзите ѝ, запращайки ги към него. - И ще остана с теб... - Гласът му пресекна, но той се насили да изрече думите, да излее истината от сърцето си. - Винаги ще бъда с теб.

Не се боеше от съдбата си, след като паднеше от коня. Само така можеше да ѝ спечели шанс да стигне крепостта.

Затова я целуна отново по бузата и вдиша за последно аромата ѝ.

- Обичам те - повтори и понечи да свали ръце от кръста ѝ.