Кралство на пепелта

Разпределиха наблюдателни постове на земята и във въздуха. Ако двете оцелели матрони възнамеряваха да отмъстят за унизителното си поражение, щяха да го сторят сега. Крочанките и Астерин цял ден бяха оставяли подвеждащи следи, но само времето щеше да покаже дали бяха успели да се прикрият добре.

Нощта бе мразовита, ето защо се наеха да опънат палатки. Уивърните се сгушиха един в друг до една от близките скали. И макар че беше най-разумно да не палят огньове, студът заплашваше да стане толкова смъртоносен в сърцето на нощта, че Тление запали своето огнище със свещения пламък от стъклената сфера, в която го пренасяха. И други последваха примера ѝ. Но въпреки че укриваха с магия лагера и огньовете от вражески очи, Дориан не можеше да забрави, че Върховните вещици от Железни зъби все пак бяха смогнали да ги намерят веднъж.

Не говореха за следващия си ход. Дали щяха да се разделят, или да останат като обединена група.

Манон нито ги молеше, нито ги притискаше да се съюзят, да воюват рамо до рамо. В такъв устрем бяха отлетели от лагера сутринта, че Манон дори не ги бе попитала накъде отиват.

Но утре, мислеше си Дориан, докато се завиваше върху шалтето си, затопляйки тясното пространство с огнената си магия, утре трябваше да се изправят лице в лице с някои неща.

Капнал от умора, премръзнал независимо от магическия пламък, той отпусна глава върху раницата с провизии, която използваше за възглавница.

Сънят почти го бе превзел, когато в палатката се промъкна студен полъх, който светкавично изчезна. Позна кой е влязъл, преди Манон да седне до шалтето му, а като отвори очи, я видя да притиска колене към тялото си.

Взираше се в сумрака, смътно озарен от сребристата светлина на звездите по короната ѝ.

- Не е необходимо да я носиш през цялото време - каза ѝ той. - Позволено ни е да ги сваляме.

Две златисти очи се плъзнаха към него.

- Никога не съм те зървала с корона.

- През изминалите месеци нямах свободен достъп до кралската колекция. - Той седна върху шалтето си. - Пък и бездруго мразя да слагам корона. Впива се в главата ми.

Манон се поусмихна.

- Тази не е особено тежка.

- Така и предполагах; все пак е направена от светлина. Макар че несъмнено щеше да ѝ тежи по други начини.

- Значи вече ми говориш - отбеляза безцеремонно тя.

- И преди ти говорех.

- Защото станах кралица ли?

- И преди беше кралица.

Манон присви златисти очи и сама потърси отговора по лицето му. Дориан ѝ позволи, връщайки ѝ услугата. Дишането ѝ бе спокойно и като че поне веднъж я виждаше да стои отпуснато.

- Очаквах позорното ѝ бягство да ми донесе повече удовлетворение. - Баба ѝ. - Ти какво почувства, когато уби баща си?

- Гняв. Омраза.