Хюрем. Московската наложница

В ума на Хюрем отново зазвуча тревожен звън. Напомни си да бъде много внимателна. Трябваше премерено да използва думите, да премисля два пъти, преди да говори. Планът ѝ не бе изпипан докрай.

Всъщност още не бе наясно дали това е план, или някакво смътно желание. Дали пред нея се разкриваше свещен път, или дяволът я тласкаше към огнена бездна? Тя не знаеше. Мислите ѝ се лутаха, обещаваха спокойствие и щастие, същевременно страхът от нов грях изгаряше душата ѝ. При това грях, който не можеше да бъде прикрит, както миналия път. Ако подскажеше малко от този план на Сюлеймановата майка, която замисляше връщането на Мустафа в Истанбул, можеше да премери реакцията ѝ. Това щеше да ѝ бъде полезно, в случай че започнеше да реализира намеренията си.

— Не знам как да го кажа, майчице… — прошепна тя. — От доста време го чувствам…

Валиде султан се взря в Хюрем и я насърчи с поглед да довърши тези загадъчни думи. Още веднъж си помисли колко е прав синът ѝ. Това момиче бе повече от красавица, тя направо омагьосваше човек. Доволна бе, че дойде да отстоява правото на най-големия си внук и срещна разбиране и подкрепа.

— Знаеш, майко — продължи Хюрем, прочела капитулацията и обичта в погледа на жената, — принцовете ми и моята принцеса са мюсюлмани, но аз съм християнка. Дори с благоволението на Негово Величество моя султан по Коледа ходя на църква. Всяка вечер се моля на Дева Мария и Иисус.

— Религията на всекиго си е за него, чедо. В нашата вяра не е прието да се насилват рабите.

Хюрем слушаше думите на жената, сякаш бяха пропити с невероятна мъдрост.

— Право казваш, майко, но ако беше обратното, имам предвид, ако аз бях мюсюлманка и бях попаднала като наложница в двореца на московските принцове… Кой щеше да ми позволи да ходя в джамията?

— А всъщност всички почитаме един и същи Бог — въздъхна старата съчувствено. — Само словата са различни, това е.

Хюрем продължи, сякаш бе търсила ключова дума и я бе намерила в онова, което каза жената:

— Именно. Словата са различни — повтори тя след Хафса султан. — Аз не зная този език[91], не разбирам думите. Обаче го усещам чак тук, в душата си. — Тя хвана ръката на жената и я притисна към гърдите си. После продължи: — Макар да не ги проумявам, тези думи много ми въздействат. Иска ми се да заплача.

С глас, преливащ от обич и нежност, Хафса султан каза развълнувано:

— Разбира се, чедо. Тези думи са Божиите слова. Докосват всяко сърце.

Хюрем потвърди с кимане.

— Днес, докато четяха молитва на ухото на мъничкия ми принц, се случи същото. Не разбрах и една дума, но се развълнувах. Душата ми се окрили. Сълзите рукнаха от очите ми. Един глас сякаш ми каза: „Ела, Хюрем!“. И май тогава ми прилоша.

Майката на султан Сюлейман стисна развълнувано ръцете на Хюрем. Ако не бяха дворцовите обноски, без малко щеше да я целуне. Какво беше това момиче? Магьосница или светица?

От очите на девойката отново бяха започнали да капят перлени сълзи. Хафса се отпусна и също зарони сълзи. Откога не беше плакала?… Сърцето ѝ се бе вкаменило като стените на двореца, покрити с мозаечна украса. Сега тези сълзи сякаш прочистваха душата ѝ. Отново прегърна момичето.