Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Моля за извинение!

Синан моментално се съвзе.

– Моля ви, принцесо! – побърза да й отговори той. – Какво извинение? Кои сме ние, та красивата дъщеря на султан Сюлейман да иска прошка от един зидар, че го е излъгала, че му е изпепелила сърцето, че му се е подиграла? Всъщност вие простете на роба, задето ви разпитва и ви задава разни въпроси!

При тези думи Михримах без малко щеше да стане, да затропа с крачетата и да си тръгне, но не го направи. Усети в себе си дълбока болка. Погледна крадешком към гувернантката.

Есма също се беше ядосала от острите думи на този човек, и преди това стоеше като ударена от гръм, че господарката й не обелва и думи Навела глава, отпуснала ръце пред гърдите, Михримах реши да провери каква е обстановката:

– Все пак вие сте по-възрастен от мен – промълви тя. – Възрастните прощавали грешките на по-младите, така са ни учили.

Синан се олюля като ударен с юмрук. Ето, това беше истината! „Вие сте по-възрастен от мен“! Какво друго можеше да каже едно момиче! Без всякакви султанства-мултанства, тя, ето на, с три думи му натри носа със зеещата между тях пропаст. „Не само по-възрастен! – си промърмори безмълвно Синан. – Много по-възрастен!“

Най-неочаквано го обзе странно усещане. Мъката, болката, отнетото щастие, дори погазените мечти, отлетялата надежда, макар и малка, колкото зрънце – всичко това си стоеше на мястото, но забеляза, че когато Михримах заговореше, душата му се прераждаше и той изпитваше някакво необяснимо щастие.

„Така де – промълви на съкрушеното си сърце. – Какво право имаш да гледаш с такива очи на това момиче? Ти си много по-възрастен. А тя е много по-важна от теб. Какво си въобразяваше, какво право имаш да се обиждаш? Виждаш ли, поне ще можеш да си близо до нея. Нейното сияние ще те озарява. Ще усещаш повея на полята и планините и талазите на нейните коси, ще се обливаш в синевата на нейните очи. Научи се да се чувстваш щастлив с това. Само това ти се полага. Бъди щастлив без да омърсяваш любовта си, без да се опозоряваш с афиширането й на показ!“

– Не! – противопостави се той. – По-възрастни сме от вас, но не е прието принцесите да искат извинение. Аърнаслъ прекали с правата си. Макар че сте по-малка, всъщност простете вие на стареца.

– Тогава – плесна с ръце Михримах – приключихме с този въпрос. Става ли?

По лицето на Синан плъзна сдържана усмивка:

– Става, прин...

– Никаква принцеса! – прекъсна го тя. – Михримах, само толкова. И знаете ли?

Името й се изплъзна от устата му като шепот, но на Синан му се стори, че изсвистя като вик.

– Аз промених и вашето име.

– Така ли? И как станах?

– „Мъжът, който окачва кубета по небето“! – засмя се Михримах. - Спомня ли си за вас, дойде ли ми наум нашият кратък разговор в „Айя София“, все така ви наричам.

Синан прехапа устни, за да сдържи възклицанието си. От радост и щастие не забеляза появилото се за миг в очите й съжаление.

Когато след малко го остави до беседката и си тръгна, Михримах направо се скара на себе си: „Глупачка! Защо му каза така? Горкият старец, кой знае какво ще си мисли сега?“