Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Хюрем се приближи плътно до дъщеря си и като впи очи в нейните, прошепна:

– Щях да ти кажа, дъще... Тъкмо майсторът е тук, поразпитай го малко. От кого се е вдъхновил за тази Чешма на Дилруба, та е изваял от мрамора толкова красива женска фигура, обгърната с разпуснатите от рамото до талията коси.

И докато го изговори, току мушна ръка под наметката на дъщеря си и погали разпуснатите й до талията коси. Обърна се, без да остави някаква възможност за отговор, слезе подхваната от наложниците си по стълбището и изчезна сред розите. Дори не се обърна да погледне. Само като завиваше над един ъгъл, Мерзука хвърли бегъл поглед назад към беседката.

Михримах стоеше като прикована. „Тя знае! – крещеше душата й. – Знае за Дилруба!“

Есма не чу какво каза Хюрем, но не й беше трудно да прецени по вида на господарката си, че се е озовала пред една съвсем изненадваща ситуация.

Приближи се бавно до нея и тихо попита:

– Какво стана, красива моя принцесо?

Михримах допря пръст до устните си, направи й знак да мълчи. В момента обмисляше как час по-скоро да се отърве от този човек. Всъщност можеше чисто и просто, без да каже нищо, да се обърне и да си тръгне. В края на краищата тя беше дъщерята на падишаха. Не беше длъжна да дава обяснение, на когото и да било. Разумът й подсказваше непрекъснато: „Върви си!“ сърцето й обаче не беше съгласно. Какво стана, как стана? Не знаеше какво чувства този възрастен човек, какво му минава през ума. А и не искаше да знае. Само че Синан бе изваял от мрамора онова, което беше породила кратката им среща в „Айя София и втъкал във водата нейния глас. Размисли се: „Дори мама е разбрала, че издяланите в мрамора разпуснати коси са моите“. Как сега да се обърне и да си тръгне? Беше го излъгала, беше накарала този възрастен човек месеци наред да я търси под дърво и камък като Дилруба и като капак на това му се беше присмяла и подиграла. „Не! – си каза тя. – Длъжна си му! Срамота е! Не можеш да го оставиш и да си тръгнеш“.

Настани се на миндера, където седеше майка й. Есма застана права до единия му край. Синан продължаваше да изчаква с наведена глава. Михримах се постара да прозвучи по-весело:

– Няма ли да вдигнете глава?

Той не намери какво да отговори. Само се постара да овладее бурята, която породи в сърцето му гласът на това момиче.

– Хайде, моля! – изчурулика Михримах. – Не мисля, че лицето на един творец може да е толкова грозно, че да не го показва.

Той отново не обели и дума. Само кимна едва забележимо с глава.

– Сърдити ли сме, Синан ага?

Този път в гласа й звучеше не толкова симпатия и закачливост, колкото подчертан упрек, даже раздразнение.

Синан най-сетне реши да проговори. „Какво имам да губя?“ си помисли. Дилруба беше недостижим връх в далнините, а Михримах - някъде дори отвъд планината Каф.

– Вие ме излъгахте!

Разтрепераният му глас потресе Михримах, тя не искаше да става така. Това беше вик, много по-силен от укора, беше натежал от болка протест. Този път не намери думи.

– Защо?

Синан най-сетне вдигна глава. Черните му очи я гледаха изпод гъстите вежди с неописуема мъка.