Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Саймън се опитваше да помръдне, но не можеше. Нещо опъваше ръцете и краката му с огромна сила.

Отвори очи и видя обезобразеното кръгло като луна лице на Инч.

— Малкият кухненски хлапак. Върна се. Падна ми.

Огромният мъж се приведе. С едната си ръка закрепи дясната ръка на Саймън към нещо зад него, след което вдигна другата, в която стискаше тежък дървен чук. Саймън забеляза насочения срещу китката му клин и не можа да сдържи ужасения си вик.

— Уплаши ли се, кухненски хлапако? Ти взе моето място, мястото, което трябваше да е мое. Настрои стареца срещу мен. Не съм забравил аз.

Инч вдигна чука и го стовари с все сила върху главата на клина. Саймън се задъха и се сгърчи безпомощно, но не усети болка, а само стягане върху китката си. Инч заби клина надълбоко, след което се дръпна да огледа работата си. За първи път Саймън осъзна, че се намират високо над пода на пещерата. Инч беше стъпил върху стълба, облегната на стената точно под ръката на Саймън.

Но това не беше стената, забеляза в следващия миг Саймън. Въжето около китката му беше приковано към огромното водно колело на леярната. Другата му китка и двата глезена вече бяха обездвижени. Беше прикован на няколко лакътя под ръба на колелото и на десетина лакътя от земята. Колелото не се движеше и струята черна вода изглеждаше на по-голямо разстояние, отколкото би трябвало.

— Прави, каквото искаш. — Саймън стисна зъби, за да овладее набъбващия да изскочи от него крясък. — Не ме е грижа. Прави, каквото щеш.

Инч дръпна китката му за проверка. Саймън започна да усеща напрежението от тежестта си в привързаните места и лекото затопляне в ставите си, предшестващо истинските болки.

— Да правя? Аз не правя нищо. — Инч сложи огромната си длан върху гърдите му, натисна рязко и изтласка въздуха от дробовете му със съскане. — Аз чаках. Ти ми взе мястото. Аз чаках и дочаках да стана доктор Инч. Сега ти ще чакаш.

— К-какво да чакам?

Инч се усмихна и се видяха изпотрошените му зъби.

— Да умреш. Никаква храна. Може да ти давам вода — така ще стане по-бавно. Може да помисля… да направя нещо друго. Няма значение. Ще чакаш. — Инч кимна доволно. — Ще чакаш.

Напъха дървения чук в колана си и слезе по стълбата.

Саймън го гледаше с вцепенено недоумение. Надзирателят стъпи на пода и махна с ръка на двама от слугите да отнесат стълбата. Саймън проследи с тъжен поглед отдалечаването й. Дори да успееше да се измъкне от приковаващите го връзки, щеше да намери смъртта си върху каменния под.

Но Инч все още не беше приключил. Отдалечи се, докато огромното колело почти го скри от погледа на Саймън, и дръпна надолу един дебел дървен лост. До слуха на Саймън достигна стържещ шум и той усети колелото да се задвижва. След миг костите му изпращяха. Колелото се плъзна надолу, разтресе се и разплиска улея.