Зовът на барабана [bg]

Стоях неподвижно и се опитвах да мисля. Никой не знаеше къде съм. Аз не знаех точно къде съм, ако ставаше дума. И по-лошо, никой нямаше да ме потърси известно време. Джейми щеше да си помисли, че още съм при Мюлер заради дъжда. Мюлер щяха, разбира се, да си помислят, че съм се прибрала у дома. Дори да се съмняваха, нямаше да ме последват заради прелелия поток. А когато някой откриеше наводнената пътека, всички следи от коня ми отдавна щяха да са заличени от дъжда.

Но не бях ранена и това беше нещо. Освен това бях сама, без храна, сравнително изгубена и много мокра. Единственото, в която бях сигурна е, че няма да умра от жажда.

Светкавиците още просветваха като дуелиращи се вили в небето над мен, макар че гръмотевиците бяха отслабнали до приглушен тътен в далечината. Вече не се страхувах особено, че ще ме удари мълния — не и при толкова по-добри кандидати наоколо под формата на гигантски дървета, — и все пак ми се стори добра идея да си намеря подслон.

Още валеше; капките се търкаляха от носа ми с монотонен ритъм. Като куцуках заради ожуленото коляно и псувах по малко, аз тръгнах надолу по хлъзгавия склон към потока.

Този поток също беше пълноводен от дъжда. Виждах върховете на потъналите храсти да стърчат от водата, листа се влачеха по бързото течение. Всъщност не беше останал бряг; пробивах си път през ноктите на див чемшир и туя към скалата на юг; вероятно там щеше да има пещера или кухина, в която да се скрия.

Не открих друго освен камъни, които бяха почернели от влага и по които се вървеше трудно. На известно разстояние зад тях обаче видях нещо друго, което можеше да мине за заслон.

Огромна туя беше паднала през потока, корените ѝ бяха подкопани от водата. Беше се ударила в скалата, затова гъстата ѝ корона се бе проснала във водата и над скалите, а дънерът бе полегнал над потока под малък ъгъл. От моята страна виждах огромната плетеница на оголените корени, разкъсаната земя и малки храсти около нея. Кухината под тях може и да не беше точно заслон, но ми се стори за предпочитане пред това да стоя на открито или да клеча в храстите.

Дори не спрях да помисля дали там не се е скрила някоя мечка, пума или друг недружелюбен представител на фауната. За щастие нямаше такъв.

Пространството беше пет на пет стъпки, влажно, тъмно и лепкаво. Таванът се състоеше от разкривените корени на дървото, покрити с песъчлива почва, като покрив на дупка на язовец. Но все пак беше солиден. Подът беше влажен, но не кален и за първи път от часове дъждът спря да барабани по главата ми.

Изтощена, аз пропълзях в дъното на дупката, сложих мокрите обувки до мен и заспах. Заради студените и влажни дрехи сънувах ярки, объркани сънища, изпълнени с кръв и раждания, дървета, скали и дъжд, и често се будех в полусъзнанието на крайната умора и заспивах пак след секунди.

Сънувах, че раждам. Не изпитвах болка, но видях подаващата се глава, сякаш стоях между краката си, едновременно майка и акушерка. Взех голото дете в ръцете си, все още изцапано с кръв, и го подадох на бащата. Подадох я на Франк, но всъщност Джейми махна плацентата от лицето ѝ и каза: „Красива е.“